В началото на тази седмица дойде една добра новина за столицата на България. София беше избрана за Европейска столица на спорта за 2018 година. Всъщност най-големият град в страната кандидатства за предишната, 2017 година, а конкуренцията на финалната права беше от Марсилия. София изгуби битката с разлика от само 3 точки, но според правилата на конкурса разлика с по-малко от 5 точки дава правото и на двата града да включат този приз, но и сериозен ангажимент, към историята си.
Защо това е важно?
Да оставим настрана гъдела от това да има нещо с корена „евро" в битието ни. Сякаш все още продължаваме да потръпваме всеки път, когато западняците ни „забележат" на картата. Но този път няма нито смисъл, нито време от суетни, защото, иначе хубавата ни столица, има да свърши много работа, за да отметне 2018 година като успешно реализиран проект.
Трябва да се уточни, че призът „Европейска столица на спорта" не означава, че ще станем свидетели на колосален спортен звездопад в полите на Витоша. Това не е домакинство на определен спортен форум, нито изисква организиране на популярни състезания за професионалните спортисти. Не спечелихме концерт на Цеца, нито ще приемем мач от Европейското по футбол.
Фиаското с кандидатурата за домакин на няколко мача от Евро 2020 беше удар по самочувствието ни, градено с традиционните похвали от знайни и незнайни федерации, че сме добър домакин... по принцип и на всичко. Охладеният ентусиазъм от този провал може би имаше положителен ефект, защото на финалната права кандидатурата ни за столица на спорта изглеждаше убедително. Оценяващите останаха видимо доволни от богатата програма, на която станаха свидетели, а черешката на тортата беше маратонът на София, който със своята масовост сякаш зачеркна и последните останали съмнения дали градът ни има спортна култура.
Призът, който получихме, предполага нещо повече от организирането на няколко ученически състезания и боядисване на две-три спортни площадки. Поетият ангажимент има много по-широк смисъл, засягайки здравословния начин на живот, образованието, интеграцията на малцинствата и имигрантите. Симулацията на дейност и парадирането с този приз с налепени стикери по тролеите няма да свършат работа тук. Не и ако не искаме пак да ни посочат с пръст. Но какво по-хубаво от това да се чувстваш задължен да не падаш под определен стандарт, който ще донесе само позитиви на общността ни?
До 2018 година София трябва да е опасана с велосипедни алеи. Но нека бъдат истински, а не нарисувани върху тротоарите, където битката между пешеходци, колоездачи и паркирани автомобили е жестока. Нека има повече общински терени за футбол, баскетбол, волейбол, тенис, които да са безплатни за ползване. Едва ли ще има съпротива за такива съоръжения в междублоковите пространства на града, а добре направени и осветени те стават изключително привлекателни за „масовия" спортист.
Ангажиментът към аматьорския и масовия спорт не трябва да заблуждава и да спира устрема за подобряване и на големите съоръжения. Арена Армеец е прекрасно бижу, но то е представително съоръжение. Трябва да се обърне внимание на малките зали, на училищните салони, които да отговарят на поне елементарни условия като отопление и водоснабдяване.
Всички тези неща звучат досадно банално, за тях говорим ежедневно, но сякаш темата не губи актуалност. Този път София има и повод и причина да концентрира вниманието си към проблемите на спорта. Защото един спортуващ град е един здрав и красив град.
