Навремето, когато моя милост все още ходеше на училище, се раздаваха едни тетрадки, наречени лексикони. В тях пишехме, рисувахме и преписвахме чужди мисли и стихове, като леко ги променяхме, така че да изглеждат все едно са родени в детския ни, подрастващ мозък.
Невинното занимание, колкото да впечатлиш съучениците с престорената си дълбока мисъл, като никой, разбира се, не е е имал амбицията да публикува тези си творения и да печели нещо повече от вниманието на децата, които ще разлистят лексикона.
Поводът да се върна към тази сантиментална история за плагиатство от детството, която вероятно много хора споделят, е казусът с несбъдналото се предложение за правосъден/вътрешен министър на "Има такъв народ" - Петър Илиев, и неговата книга "Компетенция на народното събрание", която не е съвсем негова.
Етичната комисия към Софийския университет "Свети Климент Охридски" установи, че Илиев, който е и преподавател по конституционно право в Юридическия факултет на университета, е направил нещо, което ние правихме като деца, попълвайки лексиконите - харесал си е пасажи от дисертацията на своята колежка Наталия Киселова (по-точно, харесал си е 92 страници с пасажи) и ги е преписал горе-долу дословно.
Комисията откри цели изречения, които се различават само по една дума, заместена от нейния синоним (като например вместо определя - дефинира) и преписване заедно с грешките. В дисертацията си "Парламентарен контрол" Киселова е допуснала техническа грешка при изписването на par excellence и Илиев я е копирал, без да провери.
След подобен нелеп бисер, съчетан с многократно заявяваната увереност на дипломирания юрист, че трудът му е автентичен плод на оригиналната му мисъл, е лесно да се присмиваме, да назидаваме или да настояваме някой накъде да поеме отговорността за станалото.
Хубаво, отговорността се пое - Петър Илиев ще бъде освободен от позицията си на преподавател в Софийския университет, но какво от това? Решиха ли се проблемите с преписвачите и плагиатите в образованието ни?
Ако разгледаме случката в дълбочина и ако се наложи самата академична общност да е напълно искрена, този случай ще се окаже само симптом на пусналата корени в българското образование практика по преписване, пред която от години и учители, и университетски професори си затварят очите.
Публична тайна е, че у нас преписването се разрешава. Естествено, не в мащабите, за които някои ученици и студенти си мечтаят, но достатъчно, за да пропусне няколко елемента, които стигат до дипломи и титли благодарение на пищови и подсказки.
С плагиатствани текстове се оформят оценки в училище, взимат се изпити във ВУЗ, скалъпват се дипломни работи, трупат се "научни" публикации, след това се защитават докторски дисертации и се дават звания "доцент" и "професор". Бързо, лесно, вкусно. И безплатно.
В последните години скандалите с плагиатстван труд у нас се роят като гъби след дъжд. Преди Петър Илиев ректорът на Техническия университет във Варна инженер Росен Василев беше уличен в крадене на интелектуален труд, а още преди него срещу проф. Владко Мурдаров бяха отправени обвинения в плагиатство на преводи.
И сега, ако преглътнем инстинкта си за съдене на другите и обърнем внимание на образователната ни система, е резонно да си зададем въпроса - какво се случва в училище и в университета, че ражда измамници, които се възползват от готовите разработки.
Разбира се, налице е импулсивното търсене на прекия път, характерно за всеки човек, но това би трябвало да се пресича още в зародиш от една добре разработена система. Защо в нашето образование не се случва?
Като за начало, изпитите и кандидат-студентските теми по литература у нас са така оформени, че не насърчават особено творческата и авторската мисъл. Преглеждайки последната матура по български език и литература, публикувана на сайта на МОН, се вижда доминиране на въпросите, които тестват повече знанията по теория, отколкото свободните разсъждения и анализи.
За самите анализи също се очаква да са написани по точно определен модел, демонстриран обстойно в учебниците по литература и в сборниците с критически студии. С други думи, матурата очаква от зрелостниците да имат конкретни впечатления от книгите, които са прочели, за да си взема изпита.
На този фон българското образование може да генерира основно два типа ученици - такива, които наизустяват материала от игла до конец, и такива, които ще търсят начин да го препишат. Няма защо да умуваме защо свободната аналитична и творческа мисъл у нас е дефицит, след като още от училище ни възпитават да пишем по образец.
Виждайки невъзможността на учениците да запаметят всяка дума от учебниците, учителите и университетските професори развиха широка поносимост към онези от тях, които тайничко поглеждат към текста на другарчето.
Когато Наталия Киселова е уведомила Юридическия факултет, че откъси от дисертацията ѝ са плагиатствани, те я посъветвали да се разбере лично с Петър Илиев. Това показва първо, че не са проверили книгата му за заимствани идеи, и второ - че интересът им спрямо кражбата на интелектуална собственост е мъртъв.
Как сега да вярваме, че университетът създава експерти, когато гледа на плагиатството с лека ръка, докато не се вдигне наистина сериозен шум? Нищо не може да навреди на българското образование повече, отколкото липсата на загриженост спрямо качеството, което произвежда.
Не че всеки висшист се пуска във въртележката на крадене на чуждия труд, но е факт, че тя съществува и създава работници и преподаватели, които с лекота могат да преглътнат преписани пасажи и които, от своя страна, да продължат поколенческата copy-paste традиция.
Ако попитате защо учениците мамят, подменяйки своите знания с чужди или използват предварително наизустени отговори, въпросът ви ще увисне в неловко мълчание.
Причината е, че порокът отдавна не дразни съвестта на никого. В малки дози и в продължение на времето, свикнахме, че интелектуалният труд се краде. Къде две-три изречения, къде цял абзац или страница. А алтернативата да се защитаваме с адвокати в съдилищата, позовавайки се на Закона за авторското право, не е по нервите и търпението на всеки.
Нищо че апетитите на човек, който е видял, че може да "мине между капките", рядко ще приключат с присвояване на творчески разсъждения и научни изводи.
Много по-лесно е да простим и да забравим, когато ограбят мислите ни. Нали го правим още от деца, още когато попълвахме онези тетрадки, наречени лексикони.
