"Най-трудното положение - когато мирът е необходим, а войната неизбежна."
Старата мъдрост от гения на политическата мисъл Николо Макиавели сякаш доста добре описва ситуацията, в която се намира българската политика в момента.
Предстои зима, която може да се окаже доста тежка, инфлацията продължава да расте, парламентът има да приема важни закони, за да може страната ни да получи пари от Европа по Плана за възстановяване и развитие, а войната в Украйна продължава да оказва своите ефекти върху положението у нас.
Междувременно обаче, вместо трудният период, в който се намираме в момента, да обедини политическите сили, те са по-разединени от когато и да било.
Парламентарната криза достига такива размери, че е необходима близо седмица и половина, за да се гласуват решения, които по принцип в предишни състави на Народното събрание са отнемали няколко часа, при това с включени официалните речи.
На всички ни е ясна алтернативата - кратък живот на този парламент и нови избори, които да раздадат картите отново. Нека обаче никой не си прави илюзии - дори и при нови избори ситуацията едва ли ще е кой знае колко различна.
Истината е, че българската политика има нужда от промяна, но не такава, каквато много хора предполагат, развявайки идеите на президентската република, смяната в избирателната система и т.н.
Подобни предложения, макар и радикално звучащи, няма да променят реалния проблем на политиката у нас - загубата на фокус.
Имаме нужда от промяна в мирогледа на партиите. Защото сякаш твърде много от политическите играчи загубиха истинския смисъл на това да бъдат в политиката на първо време.
Обсебени от борбата помежду си, от желанието за изчегъртване, от стремежа да се разграничат от "тиквите" и "простоваците", те приеха политиката като игра на точки, в която важен е резултатът на таблото - колко депутати имаш и колко подкрепа си събрал.
И от тази надпревара сякаш не остава време за онова, което би трябвало да е основното - да се бориш да реализираш обещанията си, да прокарваш политики и да спомагаш за оформяне на бъдещето на страната.
Вместо това България е влязла в един режим на кратки парламенти, които не позволяват изготвянето на по-дългосрочни стратегии, камо ли да се прави нещо с визия за бъдещето отвъд година напред. Тоест да се прави истинска политика.
Редица експерти започнаха да говорят вече за плаващи мнозинства, които да определят решенията на парламента по ключовите теми - поредния ремонт на Изборния кодекс за връщане на хартиените бюлетини; предоставянето на оръжия на Украйна; покупката на нови изтребители; за определени конституционни реформи и т.н.
Но и тук прозира рискът разделението между партиите да е толкова силно, че дори въпросите, по които има ясно мнозинство, да не получат достатъчно подкрепа, тъй като отделните играчи ще настояват да гласуват за своите си предложения и ще блокират тези на противниците си.
Перфектен пример за това се вижда със заявеното желание за предоставяне на военна помощ за Украйна. Тук имаме четири политически сили, които подкрепят тази идея (ГЕРБ-СДС, "Продължаваме промяната", ДПС и "Демократична България"), и още три, които са срещу нея ("Възраждане", БСП за България и "Български възход").
И ако за втората група е ясно как ще гласуват, то по-интересно е движението при първата, където има внесени два проекта за осигуряване на военна помощ за Украйна - на ГЕРБ и на ДБ. Проектът на градските демократи няма как да мине без подкрепата на ГЕРБ, докато от партията на Борисов трябва да разчитат на "Продължаваме промяната" и ДПС, ако ДБ решат да не гласуват за тяхното предложение.
Което, както виждаме до момента, изглежда все по-вероятно да се случи като сценарий. А с него т.нар. "евроатлантическо мнозинство" ще се спука като сапунен мехур на слънце.
И това е въпросът, който има най-сериозната идейна подкрепа - чисто като ориентация, заявени позиции и т.н. Как ще гласуват партиите, когато на дневен ред дойдат темите, които не изискват толкова ясни идейни позиции? Пак ли ще намират за какво да се карат и да се заклеймяват една друга?
Крайно време е партиите да си спомнят, че основната им цел не е да се показват като морално чисти организации с безупречни репутации, нито е да показват колко неморални и лоши всъщност са опонентите им.
Не, тяхната цел трябва да бъде да постигат резултати или най-малкото да полагат всички допустими усилия за осъществяването на дадените обещания. А това означава търсене на компромиси, лавиране, надцакване с противниците и каквото още трябва. Да бъдат политици...
Все пак в края на деня добрите намерения не топлят никого, ако си останат само и единствено намерения без реализация.
Вместо това обаче в 48-ото Народно събрание ни показва картинка, която да ни накара да се усъмним както в добрите намерения, така и в способността на депутатите да постигат резултати.
Формациите в него до такава степен са се скрили зад принципните си позиции, че няма да работят с този и онзи, че еди-кой си бил некадърен да управлява, а друг имал твърде съмнителни приоритети и връзки, че самата възможност на парламента да работи що-годе нормално бива блокирана.
Кой да предположи, че желанието на политиците ни да го играят принципни ще доведе такава грозна патова ситуация, точно когато имат да се решават толкова важни въпроси...
