„Ето я убитата...", „Ето го загиналия...", „Вижте жертвите..."
Всички сме попадали на подобни заглавия, а вероятно сме се и изкушавали да цъкнем на тях. В малките спретнати дописки неизменно откриваме снимки на усмихнати хора, които по правило са сполетeни от жестока съдба - убийство, автомобилна катастрофа, битов инцидент.
Понякога под снимките пише „фейсбук" (с малка буква), но така или иначе е ясно откъде са изкопани те - от публичните части на профилите на жертвите в социалната мрежа.
Ако може да използваме модерните термини - жертвите са виктимизирани отново. Веднъж са претърпели трагичен инцидент или престъпление, а втори път минават през некрофилската воайорщина на масовата публика. А смъртта и трагедиите провокират още и още кликове.
Една от последните публикации от серията „Ето я..." е от вторник. Поредна битова трагедия - мъж опитва да убие бившата си жена (за щастие неуспешно), след което опита да се самоубие. „Ето я фаталната Лили, която бившият й мъж едва не уби в Св. Влас", тръби сайтът на един от малкото останали всекидневници. Репортажът си има даже автор, а броячът показва над 100 000 прочитания.
„Ето я..." е на върха на класацията за най-голям читателски интерес.
„Кон ритна дете, то умря в болницата" е на второ място, а на трето по четения - „Поредна българска жертва на остров Крит" (гарнирано, разбира се, със снимка на жертвата от Facebook).
Да, некрофилската воайорщина реализира трафик - няма две мнения по въпроса. И не само, че реализира трафик, но е и безкрайно по-лесна за писане. За колко време ще се изровят снимки на покойниците или пострадалите? 5 минути? По-бързо?
А колко време ще отнеме на един репортер да провери дали жертвата на домашно насилие случайно не се е сблъскала десетки пъти със стената от бездушие в МВР, преди да бъде осакатена от насилника си? Ден - два, може би.
Медийната машина трябва да се захранва с публикации, а време за качествени разследвания няма.
За времето, за което журналист ще провери дали поредната фатална катастрофа е в резултат на дежурното оправдание „несъобразена скорост", или е причинена от некачествен ремонт в нелегален сервиз, същият журналист ще натряска поне 10 дописки, пълни с битови трагедии, лични драми или галерии с ваканционни снимки на поредното загинало в пътен инцидент семейство.
А и трябва да сме честни - публиката иска кръв и смърт, красиви и усмихнати хора, които внезапно са станали жертва на нещо отвратително. Все материал, който да ни държи в онази сладка скованост на ужас и задоволство - да чукнем на дърво, да кажем „Пази Боже" и да си налеем една ракия, която да прокара доброто чувство, че не над нас се е изсипало поредното нещастие. Докато не се превърнем в следващите главни герои на "Ето я..." журналистиката.
