На 14 февруари поне човек може да избира между няколко повода за добро настроение - виното, любовта, някой Кирил, дори да не е Философ, ако щете и празника на археолозите, все пак те отново са на мода. Но не.
Неприятностите са далеч по-интересни, особено когато са намесени къртици в службите, шествия на неофашисти, военни конспиратори, държавни дългове и тем подобни ужасии.
Те, ужасиите, просто се подменят регулярно, както партийното мнозинство в комунистически режим. Предназначението им е почти същото - ежедневен стрес и отчайване на населението.
Извън завивките в спалнята, където също нищо не е сигурно, любовта е оставена за непорочния патриархат на турските сериали, а доброто триумфира най-вече в поучителните житейски предания.
Не адвокатстваме на сълзливата романтика, но стоте нюанса черно на всекидневието, в което сме хвърлени, прекалено рядко пропускат лъчи на светлина и надежда. И имат неприятни следствия.
По-често виждаме противници на нещо, отколкото поддръжници и по-често хора, които мразят, отколкото хора, които обичат. И това се пренася от 32-та инча на кредит върху типичния българин, който вече не е сигурен защо ни е да сме в ЕС, лепи етикети на всичко извън неговия свят, терзае се за последната далавера на братовчеда и не вярва на нищо в тая държавица.
Това е своеобразно ново новото робство - на отрицанието, в което е много по-лесно да махнеш с ръка и да си „против", отколкото да бъдеш „за".
Поетът Константин Павлов беше описал свободата като фасул, който не увира. Уви, луковите глави също не цъфтят.
