Каквото и да говорим, към момента националният ни девиз е изпразнен от съдържание. Не, че е лош девиз, дори напротив. Съединението прави силата и това българите са го доказали през 1885 г. Въпросът обаче е, че в момента за нас като народ това са все повече само кухи думи, които звучат хубаво.
Защото нека си признаем... никой не помни кога последно сме били обединени от обща кауза, която не е победата на някой изявен български спортист (като дори тогава все ще има някой, който да е на контра).
Истината е, че от 1944 г. насам най-близкото, което сме имали като национална кауза е било да свършим петилетката за четири години, а дори построяването на онзи митичен комунизъм е било по-скоро някаква далечна и неясна идея, подобно на борбата с корупцията днес - всички уж искат да я борят, ама никой (или почти никой) не знае как точно ще стане този номер.
Някои биха казали, че именно тази борба с корупцията си заслужава да обедини всички българи. Но как точно, като над 10% от хората признават, че са давали подкуп. Колко не си признават е друга тема. А колко са се възползвали от връзките си, от познат на удобно място да свърши услуга...
Борбата с корупцията е примамлива идея, но както почивката в дивата савана. Звучи много интересно, но най-вероятно ще причини много неочаквани неудобства.
Та да се върнем на темата. Националният ни девиз е готин, но въобще няма общо с нас като народ. Какъв би бил по-подходящ?
"Тука не е информация"
Една от най-разпространените реплики в повечето държавни, областни, общински администрации, по влакове и летища, по селца и паланки. "Тука не е информация" изразява върховното желание на българина да не го занимаваш, ако може, с твоите глупости, той си има свои си проблеми. Този изрази има силата да покаже цялата тягостна емоция на това някой да не уважава времето ти и това, което вършиш (дори то да е пасианс на Windows XP).
Още повече, подобен девиз ще е смело излизане напред и заявяване, че ако щем, ще съм бъдем троснати. Можем да си го позволим и в крайна сметка (почти) никой не може да ни каже и копче. Освен ако не е някой страшно важен, но тогава ставаме адски услужливи и примерни.
"Да не се излагаме пред чужденците"
Цялата философия на външнополитическите отношения на държавата може да бъде събрана в тези няколко думи. В дълбокия смисъл зад този бисер от българската народопсихология може да се удави и опитен плувец. Най-общо обаче "Да не се излагаме пред чужденците" показва тънките нотки в националната ни душевност - страхът от собствената простотия, нежеланието другите да виждат какви проблеми си имаме у дома, както и фактът, че каквото си става у нас, си е само за нашите погледи. И други нямат работа да се бъркат.
Този девиз може да служи и като добро напомняне за народните представители. Всеки ден, идвайки към работа, от самата сграда на парламента ще им се напомня да не правят глупости, защото от Европата гледат. И така до следващия евродоклад.
"Ти ли пък на мен ще ми кажеш"
Нищо не изразява така борбената сила и бунтовния дух на нацията ни, колкото тези думи. От тях лъха на воля, твърда като желязо и граничеща с магарешки инат - все качества, с които сме горди. Кой може да ни се опълчи, когато издигнем този предизвикателен девиз? Та той говори за необозримите висини, които може да достигне духът на истинския българин. Някой поставя граници, ние ги преминаваме. Някой отправя предизвикателства, ние му ги навираме в гърлото и гордо им се надсмиваме. Защото можем. Ама ха!
"Не го пипай, нали си работи"
Нищо не отразява така волята за промени в обществото, както този девиз. Независимо дали е образование, здравеопазване, правосъдна система, отбрана или който и да е общественозначим сектор у нас. Да, проблеми има. Да, оплакваме се от тези проблеми, клатим недоволно глави и мърморим. Когато обаче се направят предложения за промяна, се започва: "Ама сега това ли е най-важното", "Ама това няма да сработи" или директното "Това е пълна глупост..."
Реално удобството на познатото ни привлича твърде много. Нали нещата не са съвсем счупени, защо да ги променяме...
"Пътят към ада е обсипан с добри намерения"
Това е другата страна на монетата. В такъв девиз бихме се уповавали и бихме повтаряли всеки път, когато някой захване революционна идея, която уж ще ни оправи за N на брой дни. Такъв девиз ще ни спасява от самозвани герои с гръмки обещания.
Защото "Пътят към ада е обсипан с добри намерения" те кара поне малко да се замислиш: "Това, което го правя сега, добро ли е наистина? Звучи добре, ама какъв ефект ще има в действителност?". И именно тази мисъл може да доведе до нещо смислено у нас. Защото освен добрата идея, трябва да имаш и знанията как да я постигнеш, и необходимите способности за това.
Ако тези варианти пък не ни допаднат, винаги могат да бъдат измислени други. Защото все още не живеем в общество, което да е дорасло за националния си девиз. И сега той звучи кухо, нелепо и без смисъл. А един ден, когато решим все пак да заровим различията си на някоя по-голяма и светла идея, когато се научим да мислим, преди да реагираме, когато се организираме дотолкова, че да постигнем удобната, подредена и красива страна от пощенските картички, тогава може и да си заслужим този девиз. Дано!
