Някои мисли за българските интелектуалци

Наясно съм, че тази статия няма да бъде посрещната еднозначно. Отсега чувам укорите "нужно ли е да се хейти по малцината смислени хора в тази държава?!" Всъщност нужно е да удари камбаната, да!

Защото няколко седмици вече тече странен скандал около "Литературен вестник". Всички са срещу всички.

Едвин Сугарев срещу Миглена Николчина, Йордан Евтимов срещу Силвия Чолева, Румен Леонидов срещу Георги Господинов. Едни свирепи атентати с думи измежду хора, които би трябвало да са от едната страна на барикадата.

Умопомрачен джихад на поетите, чийто повод и смисъл - дори и с много целенасочени усилия - не успях да разгадая.

Прочетох всички отворени писма, статии, изгледах и изслушах всички предавания и така и не прозрях - обикновена поколенческа свада ли е това или преразпределение на икономически дялове в един вестник, чийто тираж едва достига 500 броя, а читателите му са наполовина по-малко.

Далеч съм от мисълта да подценявам важността на "Литературен вестник". Това беше и продължава да е убежище на душата и остров на нормалността в истеричните ни последни 25 години.

Но този нелеп скандал е повод да се изрекат някои истини за българските поети и интелектуалци, които в ценностната какафония, която обитаваме, намират за нужно да я завихрят още повече, като ни занимават единствено със себе си.

Когато не става въпрос за уличен "танц", който могат да осребрят със съветнически постове или за участие в Инициативен комитет, което после да им осигури орден "Стара планина", трудно може да се чуе ярка обществена позиция, изразена от български интелектуалец.

Мълчат за подмяната на демокрацията и съдебната реформа, мълчат за "свинските опашки" и бежанците. Мълчат за чалга-политиците като Бареков и Слави Трифонов, мълчат за екстрадирането на Бююк.

Мълчакаха дори, когато техният министър превръщаше културата в бутафория, обиждаше хористи или цензурираше журналисти. Беше им важно "мутра" да не е начело на Комисията по култура, но се задоволиха с бивша стюардеса.

Не искаха да имат нищо общо с никоя власт, но после спокойно й позволяваха да ги назначи за директори.

Неколцина от тях организират все пак от време на време скромни протести в защита на архитектурното културно наследство, например, на които се появяват 10-ина неизвестни имена. Известните изчерпват гражданската си позиция с някое умозрение във Фейсбук или с безопасна електронна подписка.

И вярват, че е по-добре да си нахлузиш бронята на елитарността, да се отдадеш на изкуството, да се притаиш в ателието, на сцената или да се скриеш в литературните си инвенции, отколкото да се превръщаш в "пенкелер" по телевизора и да се мърсиш с калта на долнопробното ежедневие.

Междувременно цветът на нацията заминава в чужбина, политическата класа се самозабравя, цели села и малки градове от България се превръщат в мумии на празнотата и отчуждението, природата е под карантина, икономиката е на автопилот, образованието е в колапс, подгизваме от слаба интелигентност, неграмотност, плъзгане по повърхността, материална и духовна мизерия, агресия, липса на елементарна толерантност, неконтролируема омраза.

Но промяната на нищо от това не бива припознато като кауза за  българските интелектуалци.

Няма го българският Орхан Памук, който с  цената на съдебно преследване да зове за признаване на арменския геноцид в Турция, нито българският Роберто Савиано, който с цената на живота си да разкрива престъпленията на италианската мафия.

И докато вие, уважаеми разумни гласове, мълчите или в най-добрия случай тихичко мърморите в кръчмите и кафенетата, кресливите гласове на придворните божидар-димитровци необезпокоявано се изокват: "Хванахме го за ушите и го изхвърлихме".

Днес е Бююк, но утре може да сте вие.