Без усилия ... кучета ни яли*

Само преди броени дни България беше потресена от поредното нападение на улични кучета и едва не почина още един възрастен човек.

По официални данни за 2011 г. във Варна са ухапани 107 души, в Перник - 165 души, над 200 са нападнати и ухапани в София същата година. Тези данни са крайно тревожни и, за съжаление, не виждам някакво евентуално развитие и решение на проблема, докато мерките, които се вземат, са проформа.

Отвъд проблема с бездомните кучета обаче нещо далеч по-страшно се случва с нас, жителите на тази територия, наречена България. Политиката на разделение и непукизъм расте със страшни темпове и, погледнато отвисоко, няма как човек да види граждани (на полиса). Вместо това ще забележи глутници бездомни кучета и крачещи люде, претърпяли политическа и гражданска лоботомия.

Думата ми е за начина, по който се отразяват подобни инциденти, за това колко повърхностно и сензационно се експонират и не на последно място - за тоталната липса на гражданска реакция.

Стигайки още по-далеч, трябва да отбележа, че според българското законодателство ухапването от куче не се смята за престъпление - и никой не носи наказателна отговорност.

И докато откровени абсурди се случват под носа ни, българинът ходи по врачки, дърпа уши, стиска палци и въобще омилостивява боговете с молба да не му се случи точно на него такава беда. Някои дори - в своята тотална липса на гражданско самосъзнание, обвиняват жертвите на ухапвания в агресивност. И това ако не е велик успех за PR манипулаторите, здраве му кажи.

Нещо повече, свидетели сме на PR акции от "Екоравновесие", които - в ролята на кучешко ФБР, организират флаш моб хайки в района на местопрестъплението в издирване на кучетата виновници. Този опит на службата да придаде самоличност на животните и едва ли не да ги издирва по "паспорт" е явен белег за безпомощността и нежеланието на властите да се справят с проблема - или е признак за нещо много по-страшно.

Кой има полза от бездомните кучета? 

Без никакво желание да коментирам абсурдността и липсата на каквато и да е работеща законова регулация от страна на България спрямо кучетата, не мога да не упрекна някои от потърпевшите в лична безотговорност. Почти всички жертви, с малки изключения, прикриват инцидентите и не подават жалби. Ако го правят пък оставят случилото се без правни претенции.

В своята убедена вина, жертвите на кучешкия произвол се самообвиняват и по-късно дори развиват респект към своите агресори. За любовта към поробителя у нас са написани достатъчно статии и дори трудове, но това, което не мога да си обясня, е нихилистичната нагласа на тези индивиди. Положението е същото, когато говорим за случаите на домашно насилие, за насилие на работното място и т.н.
От всичко написано до тук един въпрос се отличава със своята актуалност, а именно:

Колко струва един човешки живот в България?

Според изследване на Харвард цената на един човешки живот се измерва чрез сумата, която отделен индивид би платил за застраховка, за да избегне определено застрахователно събитие (неизлечима болест, увреждане и т.н.) изразено в шанс да се случи примерно 1 към 10 000. Според това изследване средната цена на един живот в САЩ е $7 милиона, докато в Тайван същият човек струва само $0.2 милиона.

За сравнение у нас през септември 2011 г. Русенският районен съд осъди община Русе да изплати 2500 лева на жител на града - след като е бил ухапан от бездомно куче.

Това сравнение може и да не е много уместно, но умножете сумата по 1000 и тя все още ще изглежда жалка в сравнение с цената на живот в Тайван, за САЩ да не говорим.

На фона на тези данни, от всички, ухапани у нас, едва малцина са се "осмелили" да заведат дело срещу общината и забележете - ВСИЧКИ до един са спечелили.

В заключение искам да отбележа, че нашият живот струва толкова, колкото ние го оценяме. Бездействието ни във всяка една обществена сфера се отразява на начина ни на живот. Поколенията са единственото наследство, което оставяме на България, и не може да ни бъде безразлично колко ще струва то в бъдеще.

И понеже обичам да завършвам с предложения вместо мрънкане, искам да заявя съвсем отговорно, че справянето с кучешкия проблем няма да се реши без жертви, но в същото време е много важно жертвите да не сме ние, хората.

Нека държавата/общината да понесе своята присъда за безотговорността си. Нека жертвите проговорят, защото пазейки мълчание те се превръщат в съучастници на престъпната небрежност на държавата и институциите.

Не на последно място, нека гражданите да изискват спазването на конституционните им права и участват активно в създаването и регулирането на законите в България. Без тези усилия кучета ни яли.

*Заглавието на материала, така както ни го е изпратил авторът, който живее в Бат, Великобритания, е "Ще ви мине като на куче".