Всичко бяхме виждали: и депутатите, които влачат чували с бюлетини пред зала "Универсиада", и Бареков, който сътвори истерията "Костинброд" в деня за размисъл, и неграмотните секционни протоколи от последния вот през 2015 г.
Но такова чудо досега не се е случвало: 12 дни след началото на предизборната кампания, парламентът реши да "преформатира" Изборния кодекс.
Да променяш правилата на играта, след като играта отдавна е започнала - такива "фини" трикове не си позволяваше дори Искра Фидосова.
Проблемът е, че ситуацията е стигнала до етап, при който не е изключено президентските избори да попаднат под реална заплаха от касиране. С други думи - промяната не е просто нечия прищявка, а е спасителна операция по спешност.
Какъв е проблемът?
През февруари 2016 г. парламентът уж "отвори" Изборния кодекс, за да въведе електронното гласуване, а накрая успя да забърка конституционна каша. Как се случи всичко?
Първо, Патриотичният фронт настояваше за въвеждане на задължителното гласуване - под заплахата, че ще оттегли подкрепата си за кабинета.
ГЕРБ се съгласи на ултиматума на ПФ, но поиска да се въведе и опция за негативен вот "Не подкрепям никого", която се приема за действителен глас - това е гласът на всички граждани, които ще гласуват "по принуда", но не одобряват нито един от кандидатите.
В крайна сметка, РБ постави условието тези бюлетини да не се броят при разпределението на мандатите за победителите от изборите - нито за президентските, нито за парламентарните, нито за местните, нито за европейските.
Нито депутатите, нито юридическите им съветници, нито президентът Росен Плевнелиев обърнаха внимание, че се приема и обнародва един закон, противоречащ на конституцията.
Как може да съществуват "по-действителни" и "не чак толкова действителни" гласове?
В конституцията изрично е записано, че държавен глава може да бъде избран на първи тур, ако е получил "повече от половината действителни гласове" при над 50% избирателна активност.
Такава точна формулировка съществува само и единствено по отношение на президентската институция - за всички останали изборни длъжности редът се определя "по закон", т.е. Народното събрание има право на преценка по каква методика да се избират депутати, кметове, общински съветници и др.
За избора на държавен глава парламентът няма такава свобода - и въпреки всичко сега реши да си я позволи.
Тук Изборният кодекс прави "късо съединение": едновременно приема, че "Не подкрепям никого" е действителен глас, и в същото време го изключва от определянето на победителя от президентските избори - видимо нарушение на чл. 93 от конституцията.
Колкото и да е ненавременна, промяна на Изборния кодекс е наложителна. Въпросът е какво точно да се промени.
Има ли смисъл от "Не подкрепям никого"?
На теория - да. Най-ценното предимство на "Не подкрепям никого" е, че канализира протестния вот, вместо да го разпилява незаслужено по популистки и антисистемни играчи.
Когато избирателят има право да гласува "против всички", едва ли ще даде гласа си за Митьо Пищова или Бисер Петното. Едва ли ще съществуват и партии-файтони с гласовити лидери и 1% подкрепа, чиято основна цел е да прибират пари от държавната субсидия.
"Не подкрепям никого" решава и проблема с ниската избирателна активност от само себе си. Няма нужда от репресията със задължително гласуване, недоволните граждани сами ще се явят пред урните.
Никога досега този вид избиратели не са се преброявали, а техният относителен дял не е никак малък. Според последното проучване на Алфа Рисърч - 10.8% от избирателите имат намерение да гласуват с "Не подкрепям никого".
На изборите през 2014 г. имаше над 200 000 невалидни бюлетини - и никой не знае дали са невалидни поради масова неграмотност на електората или поради бунта на гражданите, които правят напълно информиран избор да зачертаят всички.
Най-вече - логично е, че държавата не може да задължава някого да гласува, без да му даде шанс да изяви алтернативно отношение към кандидатите в бюлетината.
Дотук добре. Но самото включване на допълнително квадратче в бюлетината не означава реформа на избирателната система.
Ако отрицателният вот продължава да се брои за невалиден, гражданите ще се окажат подведени от собствената си държава, която ги лъже, че имат възможност ефективно да изразят волята си. Докато избирателят е убеден, че "наказва всички", всъщност гласът му увеличава шансовете за победа на най-голямата политическа сила.
Хипотетична ситуация: ако 1% от избирателите гласуват за Цецка Цачева, а 99% - за "Не подкрепям никого", Цачева триумфира на първи тур, при това с напълно легитимна и безапелационна победа. Колкото и абсурдно да изглежда това.
Ако отрицателният вот бъде считан за действителен "про форма" - отново подвежда гласоподавателите. Той не прави нищо друго освен да вдига избирателната активност.
И ако за президентските избори това не е особено голям проблем (най-много да доведе до балотаж), то при парламентарни избори се появява силно изкривяване.
Колкото по-висока е избирателната активност, толкова повече се вдига условната летва от 4% за вход в парламента - съответно, толкова по-трудно става на малките партии да участват в политическия живот.
От една страна - това е добре за системата, защото увеличава вероятността да се състави стабилно еднопартийно управление и има потенциал да спре фрагментацията на партийното пространство.
От друга страна - никак не е добре за представителността на Народното събрание.
Задължителното гласуване в комбинация с "Не подкрепям никого" ще доведе до повторение на ситуацията от май 2013 г., когато делът на непредставените активни избиратели беше рекорден. Над 20% от гласовете се разпиляха по партии, които изпаднаха от парламента - вкл. НФСБ и ВМРО, Движение България на гражданите, СДС, ДСБ, и др.
Ако на следващите избори 11 на сто от гражданите решат да гласуват с "Не подкрепям никого", те ще се окажат четвъртата по тежест парламентарна група - само че без народни представители.
Единственият вариант техният вот да има смисъл, е да се промени не само Изборният кодекс, но и конституцията.
При този вариант - броят на народните представители ще бъде "плаващ", но никога няма да достига максимума от 240 души. От общата сума винаги ще се вадят онези 20, 30, 40 или повече мандати, които са "спечелени" от недоволните избиратели.
Кому биха били нужни подобни екзотики - едва ли някой от идеолозите на "революционните" модели може да обясни.
Какъвто и да е изходът от гласуването на Изборния кодекс - трябва да е ясно, че няма "перфектни" избирателни системи, няма "идеално" преразпределение на гласове.
Изборите не са нищо повече от технология. Те не решават базови проблеми като липсата на професионални и кадърни политически кадри, корупционната податливост, несменяемостта на апаратчиците, неспособността на партийните елити да мобилизират подкрепа, и др.
Колкото повече пречки се създават пред формирането на стабилно и предсказуемо правителство, толкова по-зле за държавата.
Да, има страни като Белгия или Испания, които могат да си позволят да съществуват без легитимно избран кабинет в продължение на повече от 500 дни.
Но само си представете как българската администрация разпределя обществени поръчки, събира приходи, пази границата или върши елементарни услуги на гражданите си без ясен политически контрол, в продължение на година и половина...
Представете си България в режим на несменяемо служебно правителство, назначено от бъдещия президент. И си помислете добре за кого бихте искали да (не) гласувате на 6 ноември.
