За да не вадим топовете за Ердоган

По едно и също време България посрещна двама президенти - контрастът между двете церемонии обаче бе толкова ярък, че заслужава да му се обърне внимание.

Словенският държавен глава Борут Пахор бе приет на червен килим, с военни почести пред "Александър Невски" и получи лична среща с Румен Радев на "Дондуков" 2.

През това време Реджеп Тайип Ердоган кацна във Варна при невиждано строги мерки за сигурност. Турската делегация доста бързо подмина церемониала и се изтегли с кордон от бронирани джипове и бусове.

Българските журналисти успяха да видят само опашката на турския президентски Airbus.

Визитата на Борут Пахор нямаше за цел да произведе по-съдбоносна новина от тази, че тръгват първите директни полети София-Любляна. Посещението му мина толкова кротко и любезно, че май никой не разбра в чия чест гърмяха церемониалните 21 салюта в центъра на столицата.

Виж, тътенът около гостуването на Реджеп Тайип Ердоган във Варна не е спирал от няколко месеца.

Само че на предварителната покана от страна на турския президент за среща "на четири очи" с Румен Радев, българският държавен глава отговори почти в последния момент и то - с отложена заявка.

За да не вадим топовете за Ердоган в София - нека срещата не бъде на български терен, а на неутрален. В централата на НАТО.

И то, не сега, а след три месеца. Хайде, нека да не е навръх 105-та годишнина от превземането на Одрин от Втора българска армия на 26 март 1913. Неудобно ще се получи.

Толкова много сигнали за напрежение по повод едно дипломатическо посещение отдавна не се бяха натрупвали.

България сякаш не може да реши какво посрещане заслужава турският президент - като съсед и пазач на границата или като враг и непредсказуем играч? Като партньор в общия военноотбранителен съюз или като провокатор с недопустими претенции?

Ясно е, че за Бойко Борисов моментът е от критично значение: това може да се окаже едно от най-паметните събития по време на Председателството, а и не се знае дали някога ще му се отдаде втора възможност за лично посредничество на високо международно ниво.

Дори Валери Симеонов и Красимир Каракачанов не смеят да дадат признаци на съпротива срещу приема в "Евксиноград" - сякаш и двамата забравиха миналогодишните гранични барикади на ГКПП "Капитан Андреево" срещу "нашествието" от турски пенсионерки, дошли да гласуват на парламентарните избори.

Вярно, преди година Ахмед Доган също наричаше Турция "Султанат" и се възмущаваше от неоосманисткото "допомпване на архетипна памет" на Ердоган, но вече избягва да го прави.

Президентството обаче показва последователно неудобство от прекия диалог с Анкара, дори прати Борисов да търси обезщетенията за тракийските изселници от Балканските войни пред Туск и Юнкер...

В този момент всеки, който се опитва да разбере каква изобщо е официалната позиция на българската външна политика по линията "Турция", е обречен.

Когато двата й стълба, президент и кабинет, са в асинхрон, каква полза се очаква от надстройката им?

Игра на "добро" и "лошо" ченге ли се демонстрира пред турския президент? Точно пред него ли - пред човека, който уволни без почести премиера си Ахмед Давутоглу точно когато той постигна ключовата сделка за финансовата помощ от ЕС за бежанците?

Естествено, срещата във Варна ще е атестат за третия мандат на Борисов, но ако тя се разглежда само във вътрешен план, това би била удивителна проява на късогледство.

Да видим дали голямата геополитика е лъжица за нашата уста. Рядко се отдава добра възможност за сравнително значима стъпка във външната политика. Но ако и тя се обезцени до нивото на конфликт от домашен тип - жалко за опита.