Идеята за тестове за тригодишните далеч не е толкова лоша, колкото звучи. Вярно - когато човек чуе, че ще изпитват малки деца, които дори още не могат да четат, нещо звучи нередно. Особено на фона на цялото недоверие към Министерството на образованието. Реално обаче нещата не са толкова нелепи.
Целта на тези скрининг тестове е да се провери от ранна възраст дали децата имат имат проблеми с възприемането на информация и самата способност да учат. Самите тестове са прости, с картинки и се използват от логопедите у нас от години. Те протичат под формата на игра, като на тях родител присъства и дори участва в процеса на оценяване.
Тестът е доброволен, по никакъв начин не създава напрежение за малките момичета и момчета и не води до отпадане или местене в специализирано заведение. Ако родителят не желае детето му да бъде подлагано на такъв тест, възпитателите са длъжни да се съобразят с това.
Ако бъдат открити обучителни затруднения - децата ще продължат да обучават в същото заведение, в която са записани, като ще им се обръща по-специално внимание.
Защо да се правят "изпити" на деца между 3 и 3,5 години? Защото според учените това е най-ранната възраст, в която биха могли да бъдат установени евентуални дефицити и бъдещи проблеми с ученето, така че впоследствие да се елиминират бъдещи обучителни затруднения.
Факт е, че в самия проект има някои неща, които тепърва трябва да се изяснят. Най-малкото - не знаем дали държавата ще може да осигури качествено обучение за представители на всичките детски градини у нас, които да провеждат теста, както трябва. Оттам нататък, ще се наложи да се разработи и специализирана програма за онези деца, които все пак покажат промени. И докато не се получат отговори на тези въпроси, прилагането на практика се обезсмисля.
За какво биха били полезни тестовете на най-малките? Според МОН - за да се намали ранното отпадане от училище. Доколко този проблем може да се реши чрез тестове на 3-годишни хлапета, е спорно. До голяма степен отпадането зависи от други фактори - социални и демографски.
Това обаче не прави идеята лоша.
Истината е, че тя съвсем не е нова за България. Още през 2012 г. тя бе лансирана от зам.-министъра на образованието в първия кабинет на Бойко Борисов, Милена Дамянова като част от проекта "Включващо образование". Въпреки това прилагане на практика така и не се стигна.
Сценарият се повтори и през 2014 г., когато дори се проведоха пилотни тестове в някои детски градини, но отново без да се въведе навсякъде. Това повдига въпроса защо досега те не са вече част от образователната ни система?
Очакването, честно казано, е, че и този проект ще последва съдбата на предишните два. Не за друго, а защото тепърва ще се сблъсква със стената от недоверие и с нежеланието да се правят промени в образованието у нас.
Всички сме съгласни, че в този сектор куцат много неща. Всеки път обаче, когато се предложи някаква промяна, каквато и да е тя, се чуват сума гласове против - "Нима това е най-важното", "Точно така ли ще оправите образованието?", и още ред други възгласи срещу. И те вече се чуват. Както всеки път...
Ясно е, че винаги ще има по някоя "по-важна" тема за промяна в областта. Въпросът обаче е, че ако продължаваме така, промени така и няма да се случат. А те са повече от нужни. И е време добрите практики да започнат да се прилагат не само на думи.
