Беше преди 16 години, пак през лятото. В една юлска вечер българският волейболен отбор играеше в Бразилия срещу Куба в мач от Световната лига, който имаше по-голямо значение за съперника. Ние реално трябваше да разчитаме на чиста победа с 3:0 и добро развитие в други мачове, за да влезем в играта за медалите.
Куба поведе с 2:0, а в София стана почти полунощ. Коментаторът четеше „присъдата", идваме си отново с празни ръце, отборът ни е талантлив, но не стига все нещо, а и „българите са загубили шанс и мотивация, и мачът сякаш е приключил". Тогава стана чудото.
Водени от някакъв ядосан тигър, който изглежда отказваше да загуби, независимо от класирането и точките, нашите постигнаха феноменален обрат пред смаяните кубинци.
При геймове по старата система до 15 и с две отигравания за постигане на точка, двубоят се проточи далеч след полунощ. Спечелихме петия гейм с рядко срещаното тогава 25:23. Хора викаха радостно от прозорците, а беше почти 3 ч сутринта. Завършихме пети в онази Световна лига, но сякаш бяхме спечелили златото с тази велика победа.
Този тигър бе Любо Ганев, а тогава се роди и визията ми за волейболистите. Те не са само талантливи спортисти, каквито в България има не само на волейболното игрище. В тях има и нещо различно като манталитет.
Да, те са способни да се провалят, когато очакванията са големи. Но винаги успяват да ни донесат поне по една приятна изненада на всяко голямо първенство. Успяват да грабнат нацията с поне една сладка и красива победа.
Когато в неделя Матей Казийски се събуди от своя дълъг сън и започна да прескача невярващите поляци из игрището, се сетих за мача с Куба. Волейболистите пак го направиха. Пак накараха хората да се порадват, да си легнат с усмивка поне веднъж след толкова разочарования. Каквото и да се случи нататък в първенството, България своя удар го нанесе. И то така, че на европейския шампион да му се види тясна огромната зала в Прага.
Къде е тайната?
Във футбола ние очаквания вече отдавна нямаме, но клубните и национални отбори успяват винаги да минат дори под ниската летва с надеждите ни. Те никога не се надскачат. Ако има дума, обратна на тази - ей това правят. Както каза преди години Любо Пенев: „Скачат надолу".
Футболистите на голям мач ги чакаме със свити сърца. Да не ни бият тежко, да не станем за смях. При тях победите са наистина чудеса, а и май помним само един период на такива - около онова лудо световно в Щатите. Преди и след това - българска работа.
В баскетбола, втората по популярност игра в света, наскоро се зарадвахме на добро представяне. Но и тук победите са изключение, граничещо с чудото. Отборът ни отива на първенство не с малка, а с никаква кошница, и всяка нелоша игра е успех.
От пет години насам българските волейболисти отиват като фаворит за медал на всяко първенство. Не е само до поколение. Факторите са доста. Във волейбола безспорно конкуренцията като брой страни, развиващи спорта, е чувствително по-малка от баскетбола. Да не говорим за футбола. Великите сили са 4-5, а не 20. Няма непобедими, а само бразилците са сякаш с класи над останалите. Но тях ги няма на европейското, нали?
Да, така е - конкуренцията е по-свита като брой страни. Но пак е втрещяващо как с такова вътрешно първенство, провеждано в зали с тавани, по-ниски от Казийски, правим тия фокуси.
Националният отбор винаги успява да нанесе един запомнящ се удар. Поне по един. Или ще се надигнем и ще забием един в мутрата на шампиона, или ще треснем Бразилия веднъж на 10 години, или пък стария и вечно „черен" руски отбор няма да разбере как така и ние можем да ги бием. Все по един мач ще събере из кафенета и барчета щастливи хора, радващи се и коментиращи превъзбудено поредната забивка на Матей или Владо.
Тези някак различни от българския манталитет и поведенческа линия спортисти, са приемани обаче типично по български. В неделя вестниците ги оплюха, а те бяха загубили само един мач.
Сигурно всичко освен медал за мнозина е пълен провал. На какво отгоре сме максималисти дори, когато играем на табла, не е ясно. В това спортно блато на нищета и зарази, всяка победа е ценна. А волейболистите не излизат от елита вече близо две десетилетия.
Да ги оценим и да им се порадваме. Те винаги успяват да ни подарят поне една доза надежда. Като в приказка на Джани Родари.
