Преди година на пресконференция Димитър Бербатов се разплака. Не когато обявяваше отказване от националния, не и когато вдигна титлата на Англия - безспорно най-великия му миг като играч. А когато едно хлапе, седящо до него на брифинг в пресклуба на БТА, му каза нещо от сорта: "Бате Митко, и аз ще стана висок като теб, нали?", а после го прегърна. Трогателна история. И най-важното - истинска. Толкова истинска, че в този момент мнозина разбраха, че Бербатов може наистина да плаче.
И тогава, и днес, около 1 юни инициативата на Бербатов с турнирите "Данониада" носи радост на стотици деца. В друг случай малчуганите го наобиколиха на терена на "Българска армия" и не го пускаха да си тръгне. И тогава Берба не бързаше да се отдалечи с едра крачка, а и не слагаше каменната си иначе маска за общуване с околните.
Бербатов е модел за поведение в общество, което отчаяно има нужда от герои. Дотолкова отчаяно, че си ги изковава изкуствено, и то от хора, които се разминават сериозно с характеристиките за такива.
Спортните звезди са идоли на малчуганите по целия свят. Те не правят нищо сложно, не говорят с термини от икономиката, психологията или ядрената физика. Те крещят от радост, смеят се като деца след гол, точка или спечелен медал, ядосват се, понякога се и сбиват. Спортът е арена на големи деца.
Идва световно първенство по футбол и в момента вероятно милиони детски стаи по света са облепени с плакати на Меси, Кристиано, Руни, Рибери, Кака... А пред блокове, къщи и схлупени бърлоги дори в най-големите гета по света топката подритват деца, чийто мечти са концентрирани около образите на футболните им божества.
Така беше и у нас. Във времената, когато момчетата не се прибираха от училище, а направо хвърляха чантите за две греди и почваха мачлето още на улицата. Когато лятната ваканция минаваше в толкова много спорт, че родителите чак се плашеха. Когато в един детски отбор на столичен футболен клуб 105 момчета се бореха за 25 места, а в залите за волейбол и баскетбол връщаха и не можеха да намерят място дори на видимо талантливи деца.
Сега децата ни търсят своите идоли извън игрищата. Разбираемо е - водопадът от информация в нефилтриран вид, който залива отворените им за света глави, дава измамното усещане, че герои има навсякъде. И така неусетно в стаята на момчетата снимката на Ицо или Бербатов се оказа ненужна до тази на някоя фолкзвезда. Може дори на премиера...
За да си герой на децата ти трябва нещо повече от талант. Харизма, може би. Умение да водиш, да изглеждаш по-голям и силен на екрана, да приковеш детските очи в себе си. Да се усмихваш, да плениш с един жест или деяние тези, които тепърва изграждат моделите си на поведение.
При колосалното медийно отразяване на футбола (български и чужд), колко са родните играчи, достойни за ролята. След Бербатов, май оставаме в Черна дупка. Добре, че го има и него, с всичките му странности. Той е енигматичен и харизматичен, обичан и отричан, но е пример. Бербатов е последният по рода си. А това е тежка и тягостна присъда. Нация без детски любимци е обречена. А те обикновено идват от най-достъпното място за детските очи - спорта.
Имаме най-голямата звезда на европейския волейбол, спорт, който никога не е бил в такъв подем у нас. Но за колко дечурлига е пример Матей Казийски? Та той говори от екрана толкова рядко, че почти не можем да се сетим за тембъра на гласа му. А характеристиката медиатичност (разбирай поведение и умение да общуваш чрез медиите, но и желание да го правиш) е ключова. Когато е сред децата на "Данониада", Бербатов е кумирът от съседната къща, от блока отсреща. Близък и едновременно все така харизматичен. В момента друг такъв спортен герой май нямаме. Но в 10 от 12-те месеца от годината Митко също е някъде далеч, далеч. На екрана на Диема. И все пак, слава богу, че го има.
Големи спортисти все още имаме. Йордан Йовчев, Мария Гроздева, Катя Дафовска, волейболните звезди. Но никой от тях не се превърна в символ на спортния успех, който едно дете може да протегне ръка и да стигне. Нито един не разви медалите и постиженията си и не сложи наметалото на герой като от анимационната класика Невероятните.
Имаме си футболни национали от ням филм, в който дори не ни подават листче с репликите, както при черно-белите класики на комиците. Те общуват с народа само, за да кажат, колко не им се занимава с това. И няма полза от благотворителна инициатива на Благо Георгиев, който ще води деца на мач на националния, след като седмица по-рано същите тези малчугани са гледали изумени как реди цинизми от екрана край скъпия си джип. Детското съзнание лесно си гради идоли, но още по-лесно се разочарова от тях.
Помня как в нашия блок от 15 деца на горе-долу една възраст, 12 гледахме и следяхме всички видове спорт по телевизията. Помня как преживяхме смъртта на общия любимец Айртон Сена през 1994 г. А как излизахме по улиците щастливи след поредния гол на истинските спортни идоли на нацията месец по-късно в САЩ на световното.
След този мондиал България изпусна исторически момент - да използва спортната треска на народа и да се превърне в здрава (с ценности и във физически смисъл) страна. Сега спортните герои вече са някак далечни. Затова да ценим момента, когато 6000 се радват на Казийски и компания във Варна през летните мачове за Световната лига, Берба вкара някой красив гол във Висшата лига, а Йовчев пак стане втори или дори спечели някое първенство...
