Футболът ни не се гордее със създаване на много положителни личности в последните две десетилетия. Една от тях ще си тръгне следващата седмица, за да докаже, че сигурно и английската правна система е по-гъвкава и способна да се развива от футбола у нас.
Не че без Вальо Михов футбол няма да има. Ще си го има, същият, какъвто си го знаем. Пак на всяко заседание на Изпълкома ще димят цигари, пури и кафенца, пак ще се гласува масово "за" мрежите на вратите да са черни, а не бели например. И пак с типична тарикатска усмивка ще се отбягва и заобикаля всеки наложителен и болен въпрос. Футболът ще си се търкаля бавничко по утъпкания път към нищото.
От точно 12 години Михов и вярващи като него предлагат намаляване на броя на елитните, а и на професионалните клубове като цяло. Досега щяхме да сме забравили, че сме го извършили, вече щяхме да имаме резултати. Но в мътната вода на футбола ни, по-лесно е да закриеш очи и да протегнеш ръка. Така и си върви футболът ни...
Михов е явление, което не всеки и не винаги приемаше. В началото на 90-те стана президент на ЦСКА и опита да наложи мениджърски тип управление. Отборът бе шампион, спъна се току на прага на Шампионската лига, но изведнъж ескалира недоволство - стопиха се парите, влезли в касата от трансфери на Стоичков, Пенев и Костадинов, продадени от предишното ръководство. Михов си тръгна, пое управлението на БФС. Човекът има и основна роля в най-великите мигове на родния футбол. Заради него Левски бойкотира националния отбор току преди "Парк дьо пренс", някои играчи не играха в мача на века. Е, бихме и без Наско Сираков. Той пропусна историческия шанс да е част от грандиозното събитие, но Михов бе там. Оцеля сред ураган от ругатни и обвинения. Той преговаря с играчите за премиите на световното през 1994-а и реално е част и от този триумф.
Спретнаха му преврат и се насочи към европеизиране на нещата - създаде чуждото за България дотогава животно Професионална лига. Но и до ден днешен тя остана маргинална част от футбола ни, защото огромният и ленив динозавър, криещ се зад абревиатурата БФС, така и не допусна Лигата да има истинска тежест и да опита промени. За какво са ти промени, когато нещата си вървят?, ще пита с гърлен глас някой на масата на Изпълкома, иззад дима от кафенцето и пурата.
Михов остава в историята с променения лик на турнира за Купата на България, с жребиите, със спонсорите, с появата на Суперкупата... все неща, променящи поне отчасти облика на играта у нас. Не и без да се опари, след като реши да въведе мачове без полиция и един финал за купата едва не завърши с жертви. Което само потвърждава тезата - у нас всичко ново се приема тежко като в дома на Султана от Талевия "Железен светилник".
Един от хората с модерната светлинка в ръце не успя да освети с нея достатъчно навътре във футбола ни и сега си отива. Разочарован, уморен и остарял.
Да влезе секретарката на БФС с кафенцата и пепелниците.
