Вторник като всеки вторник. Избирам си няколко мача, пускам си половин дузина фишове и чакам химна на Шампионската лига.
Както в много случаи, почти всичко върви против мен. По един крив мач във всеки фиш: или ще се предоверя на прехвалените английски отбори, или Рома ще пада с 0:3 на полувреме, или кризата в Лион ще се задълбочи още повече.
Но нищо. Не губя надежда и зареждам няколко мача на живо - в края, както е най-сладко. Точно между двата гола на Барса, зашивам 1 на каталунците и да има поне по още един гол на БАТЕ - Рома и на Порто - Челси.
И хоп - 82-ра минута - Барса повежда, римляните вкарват и остава да падне едно попадение в Порто.
Времето тече неумолимо, но Челси натиска и съм по-спокоен от обикновеното в подобни ситуации.
Идват обаче заключителните минути. Тимът на Моуриньо атакува, топката е пратена към Диего Коща в наказателното поле. Нападателят се опитва да премине покрай Маркано. Бранителят на Порто играе с ръка пред погледа на трима рефери (главния, страничния и този зад вратата), но дузпа няма!
И вкъщи се почва едно „Дай дузпа, бе, #@&** и рефера!“ Но нито звук на свирка, нито ръка на главния съдия, насочена към бялата точка. Помислих си за рефера зад вратата, но както вече писахме – „Не ме занимавайте, аз съм съдията зад вратата. Нищо не виждам и нищо не знам“.
Дори няма да споменавам невероятния пропуск в заключителните секунди, когато трима играчи на Челси за малко да се сбият кой да стреля и в крайна сметка кълбото мина покрай вратата на Касияс с буквално последния удар в мача.
Не е до загубата, но когато съдия те лиши от печалба, вкусът в устата остава за по-дълго. За футболистите – знаем, че от време навреме ще ни разочароват, но когато трима съдии, и то уж на най-високо ниво, пропуснат подобна очевадна ситуация, ти идва да извикаш „За какво ви плащат, бе?!?“.
Но както повелява поговорката в този „бизнес“ - нов ден, нов тираж.
