Няма смисъл от инквизиция. Да, огорчението е голямо, но всъщност не се случи нещо извън тъмните очаквания, които всички бяхме натъпкали дълбоко в съзнанието си. Жабата не се превърна в принц, дори с целувката от трибуните на полските зали. Но няма смисъл от излишни драми, животът продължава. Иска ми се да кажа, че няма как вечно да си на върха, но това изречение горчи още повече, защото няколко пъти стигахме до подножието на този връх, но не го покорихме. Сега пътуваме надолу, но и това няма да е вечно. Ако има десетки въпроси, на които всички търсим отговор в момента, то вероятно най-тежкият е - къде е Отборът?
За да имаш отбор първо трябва да имаш лидер. Трябва да имаш, както казват американците, game changer. Ние такъв не извадихме. Когато капитанът на отбора, доказан волейболист с огромен опит като Тодор Алексиев, е неузнаваем и е практически най-слабото звено в състава, то нещо очевидно не е наред. Не работи и вариантът, в който лидерът на отбора е този с чертожната дъска. Колкото и добър мотиватор да е Пламен Константинов, каквито и похвати да използва в и извън залата, дори той знае много добре, че когато Грозер праща метеорита си към квадрата ти, то никой извън него няма власт над събитията.
Имаме треньора Константинов, но нямаме играча Константинов - онзи, който в най-тежките моменти, в най-големите дупки просто махаше с ръка на младия Казийски да се разкара от пътя на топката и поемаше цялата отговорност при посрещането.
И тук, разбира се, затваряме магическия кръг с "Ако Матей беше в отбора". Да, ама не е. Самото физическо пристъствие на Казийски едва ли ще промени нещо. Защото физическо присъствие имаха и останалите момчета. Духът е нещото, което липсваше и то болезнено. Няма как да сглобиш лидер в съблекалнята, да го сготвиш по някаква рецепта. Лидерът е прекрасното дете на палитрата от различни характери, дарвинистичният избор в средата на естествената отборна атмосфера и той не може да е просто сложен от треньора или федерацията човек. Какво ще промени физическото присъствие на Матей, когато той самият не иска да бъде острието на камата?
Къде е Отборът? Очевидно бе, че страхотните постижения в последните години надскачат чисто теоретичните възможности именно, защото Отборът играеше на терена, а не играчите. Не един или два могъщи съперници бяха повалени в десетките мачове от световни и европейски първенства, олимпийски игри и световна лига. Повали ги Отборът, а не играчите. Днес отборът липсва, няма го напалмът под краката, има стреснати и плахи усмивки след точка, сякаш насила изтръгнати.
България не е на нивото на тимовете, които ще попаднат сред най-добрите шест на първенството и това е очевидно. Когато тръгваш за голяма битка взимаш гаубицата, а не водното пистолетче. С що-годе закърпено посрещане, с добър начален удар с честотата на Хейл Боб, с колебливо нападение, с неузнаваемо слаб блок и практически липса на игра в защита, няма как да извадиш аргумент срещу най-добрите. А същите тези момчета бяха кошмарът за всеки титан, предизвикваха респект у всеки съперник.
И отново - няма смисъл от инквизиция! Това е нашият отбор - и победил и загубил. Днес е на колене, утре пак ще разплаква чужди нации. Но, за да стигнем до този момент, пустинята и мъката в душите на момчетата днес трябва да родят новия Лидер, който отново да ни върне Отборът.
