Никой не говореше за „стила на Юнайтед“ („United Way” – от англ.), когато легендата сър Алекс Фърюсън се сбогуваше с клуба, който сам бе оформил по собствено подобие в последните три десетилетия.
Шотландецът разказваше много за приказката си в Манчестър Юнайтед и на „Олд Трафорд“, но не говори за стила на игра на терена.
Вместо това Фъргюсън поиска подкрепа за новия мениджър – такава, каквото Дейвид Мойс така и не получи в деветте си месеца начело на „червените дяволи“. Разказа как той е получил шанс и че Манчестър Юнайтед не е от отборите, които бързо уволняват мениджърите си.
Или поне така беше по негово време.
Нямаше думи за стила на игра. Те дойдоха след отказването на Фъргюсън. И не от самия него, а от други, които с лелеене си спомняха дните на величие. Никога преди не се е говорело толкова за т.нар. „стил на Юнайтед“, колкото в последните няколко години.
За него се говори толкова много в днешно време, че чак се превръща в мит.
Истина е, че в най-великите си дни, Манчестър Юнайтед при Фъргюсън беше наслада за окото. Онзи отбор създаде някои от най-бляскавите моменти на английски тим в европейския футбол – от обрата в добавеното време на „Камп Ноу“ през 1999 г. до победния гол на Майкъл Оуен в градското дерби повече от десетилетие по-късно.
И въпреки че Юнайтед обичаше да играе атакуващо, това никога не е било приоритет.
Фъргюсън никога не е бил човек с чиста философия като Йохан Кройф или Пеп Гуардиола. Всъщност, в по-голямата част от кариерата си бе прагматик, който когато трябваше, призна, че се нуждае от човек като Карлош Кейрош, за да му помогне в построяването на защитата за звездните европейски нощи.
Няма да е грешно да кажем, че Юнайтед на Фъргюсън бе дори скучен понякога. Ако онзи отбор имаше идентичност, ако имаше философия, то те бяха „всичко в името на победата“. И това превърна Юнайтед в крал на английския футбол.
Подобна бе философията и на Луис ван Гаал, и на Жозе Моуриньо, но при тях просто не се получаваше.
Много се говори и за това, че Оле Гунар Солскяер е готов да върне стария стил на Юнайтед, но има ли норвежецът идея точно какъв стил е това?
За много това включва развитието на играчи като Джеси Лингард, Антони Марсиал, Пол Погба и Маркъс Рашфорд и превръщането им в контраатакуваща машина. Така обичаше да играе и Фъргюсън – на смъртоносни контраатаки.
И „Олд Трафорд“ е виждал не една и две подобни – спомнете си гола на Кристиано Роналдо на „Емирейтс“ от 2009 г. или онзи на Уейн Рууни на същия стадион година по-късно.
Но това, което правеше Юнайтед Юнайтед, бе доминирането на терена с топка в краката. Те задушаваха противника с владеене на кълбото, може би не както тимовете на Гуардиола, но в повечето случаи изглеждаше сякаш имаха пълен контрол над двубоите.
„Спомените“ за това, че Фъргюсън изграждаше цялата си стратегия около урагани от постоянни атаки, е по-скоро (само)заблуждаване.
Хората, които говорят за „стила на Юнайтед“, в най-добрия случай, са носталгично настроени фенове с „розови очила“, които си спомнят за отминалите дни. Или такива, които помнят миналото избирателно, за да послужи на тезите им днес.
Без значение кое от двете е вярно, Солскяер и Юнайтед не трябва да позволяват плановете им за бъдещето да следват принципи и ценности, преекспонирани до крайности в течение на времето, и да робуват на мантри, родени по-скоро от малка част фенове и анализатори и далеч от историческата истина.
