Навръх един от националните празници, футболът ни е редно да се сети за повече от един Победоносец с име Георги в историята. И да се поучи, че има ли повече герои с български имена в играта, ще има и успехи.
Георги Миланов е настоящият Футболист №1 на България. Съвсем заслужено, защото е най-големият ни талант от години.
Притеснително обаче, гледайки стартовите състави на грандовете ЦСКА и Левски, виждаме там Нджонго, Абел, Томаш, Ромейн, Роберт, Гари, Жоао... Не е ли по-добре на върха на атаката на Левски да е Георги, а не Жоао?
Общо осем пъти мъже с победоносно име са били №1 в анкетата за футболист на годината - 2 пъти Жоро Найденов, 2 пъти Гонзо, по веднъж Гунди, Джони и Джеки, а сега и Миланов. Хората ги помнят с прякорите, но името им е Георги. Също както и на Василев - единственият треньор, шампион с три различни отбора. Викат му Гочето, ама е Георги. Да не се връщаме към Георги Денев, Георги Соколов... възпяти герои, но без призове за футболист на годината.
Георги, Иван, Димитър... Христо, Емил, Наско... Това са имената на успеха. Жоао, Нджонго и Гари са временни. Идват, вкарат по някой гол и си тръгнат.
За историята остават Жоровците, Ивановците, Митковците. Защото с тях са свързани надеждите ни в играта. За съжаление все по-малко от тях получават шансове за изява. Литекс е добър пример как става, дано прихване и другаде.
Защото без Георги (и останалите нашенски имена, просто такъв е денят за символичен пример) няма победа и успехи.
