Всеки път, когато този момък с номер 11 се понесеше към вратата ни, ставаше страшно. И смешно. Страшно смешно ставаше. Павел Нехайчик, резервният нападател на Беларус, едва ли си представя колко иронично подходящо бе името му за скубещите косите си български запалянковци пред телевизорите. По ирония на съдбата този симпатяга е от БАТЕ (Борисов), изградил име и реноме на гърба на нашите евробойци Левски и Литекс. В сряда Нехайчик и компания разсъблякоха и последните парцалки от гърба на националните нехайници. А Павел с готината фамилия се намърда във фолклора, който националите се стремят да обогатяват с всяко ново свое представление.
Те не само са нехайници, а са и незнайници. Защото явно не знаят каква отговорност е да играеш за отбора, за който цяла България се вълнува. Или поне не показват да го осъзнават. Безхаберната и инфантилна усмивка на Костадин Стоянов при влизането му в игра обобщава ситуацията. Националното лице на футбола ни е сбор от отписани за големия футбол играчи. Изключения са вратарят Владислав Стоянов (донякъде, въпреки грешката за гола), Бандаловски, Ивелин Попов и Делев. И то с условности, и предвид потенциала им. Те или не са получавали шанс и имат право на кредит на доверие, или не са компрометирани (в случая на Ивелин).
Кошмарното представяне и 0:1 срещу един от най-слабите европейски отбори беляза четвърти срамен резултат за националите в последните 6 години. Маркираме само тъжното 1:1 с Малта през 2005 г., щастливото 0:0 с Грузия и ужасното 1:6 от Сърбия (2008), както и безнадеждното 1:4 от Кипър (2009). Извън списъка дори оставяме мъчното 1:1 с Албания в Тирана, изковано със спасена от Георги Петков дузпа в края. Все пак в Тирана се играе трудно, казват.
За България вече лесно няма и няма да има. С футболисти, открити за националния в презряла възраст (Апостол Попов, Занев, Генков), нереализирани младежи от втора турска дивизия (Хичо) и никога не показали нищо над средното ниво (Благо Георгиев и Чавдар Янков) отбор няма как да имаме. А по-лошото е, че това са хората, които ще изнесат следващите квалификации. Защото ако със Стилиян и Мартин не постигахме нищо, без тях нещата ще изглеждат направо катастрофални. Да, те уж засега остават, но едва ли ще са част от този нехаен отбор още дълго.
При поглед към младежките и юношески отбори „надежда взорът не види". Те са същата боксова круша като първия тим и е ясно, че там не растат гиганти като Стоичков и Бербатов.
За първи път Лотар Матеус пощуря и се държа като българин. Не дал изявления, отказал автографи на фенове. Селекционерът на тази шайка Незнайчици и Нехайчици сигурно вече е решил да не товари бъдещето си с нов договор. Какво да прави в София? Най-много да намери поредната си съпруга. Матеус също трябва да поеме критики, но нека се поставим в неговото положение. Човекът иска да дойде да гледа мачове от първенството, но не знае кога са, защото 3 дни преди старта на сезона няма програма. А после футболистите му се разхождат и отбиват номера. Защо му е това на Лотар? Германското достойнство в него сигурно се бунтува като стомах на негов сънародник след първата ракия и шкембе чорба на Слънчев бряг.
Само че този път сметката е на масата на българския фен, който вече получава махмурлук само при мисълта, че идва нов мач на националите.
