Художничката Лори Липтън е само на 5 години, когато е отвлечена и сексуално насилена от мъж, избягал от клиника за психично болни. Случилото се нанася на Липтън травма, която ще бележи живота и творчеството ѝ за десетилетия напред.
Творчество от мрачни картини, вадещи наяве някои от най-ужасяващите страхове на човечеството.
"Никога не знаеш какъв подарък ще ти донесе страданието", отбелязва вече 61-годишната художничка в документалния филм Love Bite на режисьора Джеймс Скот, където прави откровението за инцидента в детството ѝ.
"Изведнъж реалността се промени", споделя Липтън пред камерата. "Преди инцидента бях безстрашна, но след него разбрах, че реалността е крехка. Всеки момент може да се пропука и човек да пропадне в дупка", споделя художничката.
Случката преждевременно я разделя с детството и я запраща към най-тъмните ъгли на човешката природа. На 6-годишна възраст започва да рисува за всичко, което я притеснява в живота, в това число и смъртта.
Пресъздава гротескни сцени и образи, за които специалистите по психология казват, че се крият дълбоко в ума на всеки човек, в несъзнателния пласт на нашата психика.
По скиците на малката Лори подскачат модели, заради които повечето възрастни биха я изпратили на терапия, но нейните родители я подкрепят в това да изрази на хартия насъбралия се гняв от случилото се.
"Вместо да ме затворят в лудница, те ме окуражиха", споделя Липтън.
Рисунките ѝ обаче са обезпокоителни и меко казано напомнят на кошмари. Мрачни и черно-бели те показват, че инцидентът от детството е премахнал цветовете от живота ѝ.
За Липтън рисуването се превръща в мания и по думите ѝ - единственото умение, което притежава. Не умее да готви, не е раждала деца, а посвещава цялото си време на скицника. За това смело твърди, че никой на планетата не рисува повече от нея.
Картините ѝ разкриват и най-тревожните теми, които човечеството по всякакъв начин се опитва да потисне: насилие, убийства, безразличие, алчност, страх, хаос. Целенасочено използва черно и бяло, защото за нея символизират миналото, призраците и старите телевизионни шоута.
В една от рисунките на Лори бебе държи нож и е на път на убие майка си. Друга изобразява класна стая със скелети на ученици, осветени от атомна бомба. По-новите ѝ картини обръщат внимание на мотора, който захранва консуматорското общество, и пристрастеността към технологиите.
В една от най-известните рисунки на художничката жена със свиреп поглед отхапва нещо, което първоначално може да изглежда като плод. Но не е - това е глава на бебе, уловено безпомощно между пръстите на жената.
Това е и картината, която прави най-силно впечатление на режисьора Джеймс Скот. Той я купува, но разкрива, че не я показва пред гости. Споделя, че картината не е закачена за стена, за да може лесно да я скрие. Повечето хора няма да търсят символите и посланието, а ще реагират първосигнално.
Скот е и първият човек, който вижда универсалните истини в творчеството на Липтън. За него това, което прави тя, е повече от терапия. Картините ѝ четат човешките страхове, притежават тъмен хумор и майсторство, което заслужава да излезе на бял свят.
Липтън и Скот се срещат на парти, организирано от писателката, поетеса, критик и музикант Виктория Лоузлиф, а режисьорът е силно изненадан от впечатлението, което Лори прави. Гледайки картините ѝ, той очаквал готик дама, а срещу него сякаш стояла обикновена домакиня.
Двамата си говорят за изкуството и живота и решават заедно да заснемат филма Love Bite, в който художничката споделя подробности, спестени на родителите ѝ.
"Работя върху това, което хората се страхуват да си признаят под една или друга форма", казва тя в документалния филм.
Травмата се лекува по различни начини и до голяма степен зависи от конкретния човек. За Лори това лечение минава през дълбокото изследване на страховете ѝ. Тогава има усещане за фокус, за обсебване, но и за ужас, от който не може да избяга. Като съпреживее най-мрачните страхове на човечеството, Липтън усеща, че си връща контрола върху собствения си живот.
И така години наред картините ѝ смело показват, че в живота не всичко е красиво, всеки има неприятни истории, от които може да се отърси като ги сподели със света по най-креативния начин. И така да се роди изкуство.
