Робърт Чарлз Уилсън е вече добре познато име в България, за да има нужда от пространно представяне. Двата му преведени у нас романа „Хронолитите” и „Ускорение” станаха истинска манна небесна за българските почитатели на „твърдата” научна фантастика във времена, в които огромен и вече не толкова читав фентъзи потоп залива книжния ни пазар. Точно това засилва интереса и очакванията към него. Третият му издаден у нас – „Дарвиния”, обаче е доста различен от предните.
„Дарвиния” експлоатира темата за алтернативната реалност.
В началото на 20 век една нощ континентът Европа такъв, какъвто го познаваме, необяснимо изчезва заедно с цялото си население. На негово място се появява една друга Европа, която географски може би е дошла от едно далечно минало или от много различна от нашата паралелна вселена, а може би – не. Тя обаче е обитавана от напълно различни от земните форми на живот и има уникална флора и фауна. Опитът на човешката цивилизация да се пригоди към промяната и сблъсъкът й с „новата” Европа са изходната точка за един определено интересен сюжет.
Точно тук Уилсън ни изненадва с един характерен за онова време леко старомоден начин на повествование, придаващ на действието допълнителна автентичност и достоверност. Ако като малки сте чели Жул Верн или Хърбърт Уелс, вероятно ще сте очаровани от ретро атмосферата в „Дарвиния”. Уилсън се справя изненадващо добре с този похват, което прави четенето увлекателно като приключенски роман дори в моментите, когато се случва малко или почти нищо.
Ако всичко си беше останало просто ретро роман в стил алтернативна история, вероятно нещата биха стояли отлично. Някъде след средата авторът обаче не се е удържал да остане в границите на стила и времето и се е опитал да заостри интригата и да актуализира сюжета с изцяло съвременна сай фай трактовка на действието и събитията. С променлив успех.
Фентъзи елементите например стоят добре към алтернативната реалност. Сайбър пънк осмислянето на историята е леко шокиращо, но все пак й придава дълбочина и актуалност. В един момент обаче Уилсън дотолкова се оплита в (не толкова необходими по принцип) обяснения на сюжета, че успява да спои разбягващия се смисъл само чрез чиста мистика. А мистиката и сайбър пънкът не са силата на този автор и полученият резултат закономерно е стилово хаотичен, неконсистентен и дори донякъде разочароващ. Книгата звучи на моменти романтично Саймък-овски, което също е приятно и не е зле, но липсва патосът и гигантският талант на Клифърд Саймък, за да е на нивото на неговите постижения.
Въпреки това обаче „Дарвиния” е един роман далеч над класата на средното ниво на сай фай жанра на книжния ни пазар в момента. Робърт Уилсън е такъв майстор и пише така увлекателно, че няма да съжалявате за избора си да посегнете към тази книга. Въпреки претенциите, които ще имате, това е едно малко неочаквано за познатия ни до момента Робърт Уилсън, но откровено качествено четиво.
