Патриотизмът е като алкохола - в малки дози може да е дори полезен, а човекът, който го е приел, е весел и любвеобвилен. Но когато се прекали с него, както и с алкохола, човек става агресивен, параноичен и често на другия ден го боли глава. Това важи в пълна степен както за индивидите, така и за цели народи.
Тези дни се навършиха 30 години от грозно наречения Възродителен процес - онзи акт на насилствено преименуване на българските турци, който, за съжаление, отстрани за дълго време възможността българският национализъм да е граждански, основан на равенството пред закона, споделянето на общи права и свободи, на общи отговорности, но и на един споделян икономически просперитет.
До началото на предното десетилетие българското общество сякаш се опитваше да компенсира този срамен акт, но все по-често се появяват хора, които твъдят, че са "патриоти" и всеки несъгласен е обявен за родоотстъпник.
Всеки, който заявява твърда позиция против Русия, ксенофобските изказвания, расистките позиции е обявен за НЕбългарин, независимо дали носи българско самосъзнание и говори чист български език.
Всеки, който изрази несъгласие с крайнолевите или крайнодесните възгледи на някоя от т.нар. патриотични партии, мигом е обявен за "чужд агент", "турско мекере" и "безродник".
В последните няколко години любовта към България се оказа отвлечена от политически партии и техните представители, които си присвоиха правото да говорят вместо "народа" и да формират неговата представа за това какво означава да обичаш своята Родина.
Патриотизмът беше отвлечен и е държан за заложник от прости политически сметки, които редовно "сервират" на ДПС, когато е необходимо втърдяване на електората на последните, а след това Движението за права и свободи връща жеста с безпардонни изказвания тогава, когато псевдопатриотичните партии се нуждаят на свой ред от консолидиране на техните потенциални избиратели.
Нерядко патриотизмът се бърка терминологично с национализма, и то най-вече с неговите проявления в държавния национализъм - където гражданските права не са особено важни, и още повече в етническия национализъм - където предполагаемата кръвна връзка е от най-голямо значение.
Българската нация трудно може да бъде смятана за някаква форма на "кръвнородствено съ-общество"
В самия неин генезис, в самото начало на българската история, ако можем да приемем за такова кубратовата Велика стара България, племето на българите (наричани "прабългари", макар във всички исторически извори да са именно "българи") дори при Кубрат са преобладаващото като численост племе в един военно-племенен съюз, който се състои от различни племена.
Българо-славянската държава и славянската автономия до Покръстването
Още повече е невъзможно да смятаме българската идентичност като основана на кръвнородствената връзка в нейния средновековен контекст, имайки предвид че в създадената от Аспарух средновековна славяните имат политическа, религиозна и езикова автономия. Едва през ІХ-ти век стъпките към уеднаквяване (унификация) на двата народа - славяни и прабългари - стават съвсем целенасочени при кановете Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян.
При управлението на княз Борис са премахнати и последните пречки пред създаването на средновековната българска идентичност, която съвместява славянския език с християнската култура и (пра)българската държавна традиция. Така се ражда онази идея за принадлежност към "българския род", която се характеризира с възможността човек да се моли на Бога си на своя собствен език, в случая наричан църковно-славянски, но приеман много повече именно като старобългарски, основан на славянския диалект на българите от т.нар. южна българска група.
Заслугата на Симеон и Асеневци
Цар Симеон има особена заслуга за утвърждаването на средновековната българска идентичност, дори може да се каже, че тя се "изковава" именно по негово време. Симеон не само създава предпоставките за създаването на независима от Константинопол българска и самостойна църква, което по това време е белег за истинска независимост, но и насърчава произвеждането на книжовна култура, която е по същество огромна.
От тази книжовна култура, която е както преводна (богослужебни книги и изобщо религиозна литература), така и съвсем автентично българска. Именно културата и езикът са хоросанът, който окончателно успява да спои двата народа на славяни и прабългари, като едните дават езика, а другите етнонима (т.е. наименованието на народа).
Тази идентичност е същата, върху която братята Асеневци успяват да построят своята борба за независимост от Византия, след 167 години чужда политическа власт. Интересен е фактът, че според анализа на родовото име на братята Белгун е възможно Асеневци да са били по-скоро с кумански произход.
Подобна теза може да намери своето потвърждение и във факта, че всеки път, когато Асеневци се обръщат за помощ към куманите, я получават, че съпругата на Калоян е куманска принцеса. И дори да са били с кумански произход, те не само нямат проблем да обявят възстановяването на българското царство, ами дори веднага завладяват старата столица Преслав, за да демонстрират приемственост.
Съвременната българска идентичност
Това е именно онази идентичност, която възрожденските даскали и борци за независима българска църква ще трябва реално да създадат отново в хода на борбата за новобългарска просвета и независима българска църква.
Едва след като вече се развива активно движението за независима цъкрва, Г.С. Раковски стига до извода, че е необходимо възстановяване на българската държавност чрез отхвърляне на османската власт, макар сам да вярва до един момент във възможността да съществува дуалистична османо-българска монархия.
Българските революционери от епохата на Възраждането не веднъж подчертават, че всички, които се подчиняват на законите на Свободна България, биха имали право да се нарекат българи. През първите 30 години след Освобождението България влиза във война само със Сърбия, и то едва след като е нападната.
Това са именно годините на най-голям икономически възход на новоосвободената българска държава. След това знаем добре, че при Балканските войни, а след това и при Първата световна война българската държава търпи т.нар. Първа и Втора национална катастрофа.
През тези първи три десетилетия на Третата българска държава върховенството на закона успява да произведе очаквания ефект и лишава от смисъл значително етническите и религиозните различия. Това е една от причините в България да намерят убежище хиляди арменци, бягащи от геноцида в Османската империя през 1915 г. - българското общество е гостоприемно и отворено към всеки, който спазва законите на Царство България.
Вероятно тази особеност на обществото ни довежда до спасяването на българските евреи през Втората световна война, макар да не успява да спаси тези в новоприсъединените територии.
В момента привържениците на партийно-похитения патриотизъм разчитат само и единствено на славното минало, тъй като очевидно за тях сблъсъкът между славното минало и настоящия факт, че България е най-бедната страна в ЕС, вероятно и най-корумпираната, е равностоен на сблъсъка между засилил се влак и бетонна стена.
Имаме нужда от патриотизъм, който умее да интегрира в представата за общност всички етнически групи в нашата страна. А този патриотизъм, освен на безспорното славно минало, може да се основава и на икономическа сигурност, и на доверие в правораздавателните институции.
*Емил Джасим е учител по история и програмен директор в Център за образователни инициативи
