Помните ли цялата истерия около "Края на света" според календара на маите? 21.12.2012 г. - датата, на която уж всичко трябваше да приключи с гръм и трясъци и човечеството вече никога да не бъде същото.
Е, на този ден реално нищо не се случи. Имаше и разочаровани, разбира се. Имаше и зевзеци. Но животът си продължи по старому.
Ако погледнем обаче назад към тази дата, може сериозно да се замислим дали всъщност светът наистина не свърши тогава... Едва пет години минаха, а за това време се случиха толкова много неща, които преобърнаха представите ни за нормално.
И да, светът вече далеч не е същият, който познавахме на 21 декември 2012 г. Да видим някои от най-ключовите промени:
Политическите турбуленции в България
Както до 2012 г. бяхме свикнали на един умерено муден политически живот, така от началото на 2013 г. нещата придобиха далеч по трусообразен вид.
След 1997 г. и до февруари 2013 г. у нас протести си имаше, но сякаш никой не гледаше на тях особено сериозно. Голямата учителска стачка от 2007 г., което беше един от най-значимите протести у нас, доведе само до "разваляне на седянката" и вдигане на заплатите с около 80 лева.
2013 г. обаче донесе два мащабни протеста - зимните, които с исканията за намаляване цената на тока бутнаха първия кабинет на Бойко Борисов, и летните, които с лозунга си #ДАНСWithMe попречиха на Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и създадоха турбулентна среда за правителството на Пламен Орешарски (което в крайна сметка катастрофира година по-късно и след изборите за европарламент).
В продължение на тези 5 години от 2012 до 2017 г. в страната се проведоха общо 9 избора (за парламент, местна власт, президент и референдуми) и се смениха 7 правителства (от които 3 служебни). На това му се казва политическа стабилност.
Референдумите се превърнаха от оръжие на демокрацията в оръжие на пропагандата.
От АЕЦ "Белене", с който у нас положихме крак на модерната пряка демокрация, до порива на Слави Трифонов да променя избирателната система. Разбира се, керванът продължава да си върви, но просто от него мирише още по-лошо.
Размирният Близък изток и терористите
През 2012 г. конфликтът в Сирия още беше локално явление, бунтовното движение срещу Башар Асад все още се бореше най-вече за свобода, а не толкова за шериат, а никой все още не се замисляше за възможната бежанска криза, която този конфликт ще доведе след себе си.
Ал-Кайда все още доминираше в съзнанието на хората като терористична организация №1, a халифатът на "Ислямска държава" беше само мечта в очите на Абу Бакр ал Багдади.
Всички тези ужаси, които последваха от войната в Сирия, създаването на ИД в Ирак и Сирия и задълбочаването на конфликта в Афганистан провокираха една мащабна вълна от бежанци, която се насочи към спокойната, мирна и богата Европа. А след чистосърдечното Willkommen, което германският канцлер Ангела Меркел обяви, ЕС почувства тежестта на целия напор - от една страна - мигрантите, търсещи спасение, от друга - вътрешното напрежение сред населението, ксенофобията и цялата неприязън към чужденците.
После дойде болката от терористичните нападения. От нападението срещу редакцията на "Шарли Ебдо" в Париж до множеството други атентати в Брюксел, отново Париж, Лондон, Мюнхен, Ница, Истанбул, Санкт Петербург, Барселона и т.н. И най-тъжното - привикнахме на атентатите. Те станаха нещо очаквано. Поредната, макар и голяма и тъжна, новина...
И макар джихадистите да изгубиха голяма част от териториите си, никой не си прави илюзиите, че терористичната им дейност ще изчезне просто така. А това, което войните в Близкия изток оставят след себе си е един голям капан за бъдещето, зареден с емоционално осакатени от насилието хора (и най-вече деца), които тепърва ще се сблъскват със собствената си демони.
"Краят на историята" все пак не дойде
Дори самият Франсис Фукуяма си призна, че е сбъркал, предричайки, че краят на историята е настъпил и повече няма с какво да се променя светът. Либералната демокрация показа, че далеч не е толкова непобедима, колкото се предполагаше. Всичките трусове покрай бежанската криза, кризата на еврото в Гърция (и не само) и задълбочаващите се разриви вътре в самия ЕС предизвикаха една връщаща се вълна на консерватизъм.
В Централна Европа около Полша, Чехия и Унгария се формира вътрешна опозиция на Брюксел и Германия, особено в политиката на отворени врати към мигрантите. Великобритания реши, че сама е по-велика отколкото като част от ЕС и обявеният Brexit, приет на референдум, даде на евроскептиците възможност да започнат с мрачните си прогнози за разцепване и разбиване на цялата общност.
Модерни или не толкова модерни консерватори поеха управлението на голяма част от европейските държави, давайки знак, че либералното в този му вид се е уморило.
У нас това най-силно се усети с вота за референдума на Слави Трифонов, който предлагаше магическо излекуване на всички обществени проблеми с промяна в избирателната система. Голямото множество излезе на Орлов мост под звуците на патриотични песни в аранжимент на Ку-Ку Бенд и напук на неприязънта на интелектуалци и общественици гласува с идеята "да оправи България" и "да изхвърли боклука". И само около 10 000 гласа не достигнаха, за успеят Трифонов и компания да прокарат идеите си.
И все пак най-големият знак за това беше САЩ. Ако някой през 2012-та беше казал, че Доналд Тръмп ще бъде следващият американски президент, вероятно е щял да бъде посрещнат със смях и съчувствено потупване по гърба.
В края на 2016 г. обаче той триумфира в надпреварата за Белия дом, показвайки, че американското общество, а и светът като цяло, има проблем, за който не говори. А именно, че вече не се говори за политика и за проблемите на обществото, вече предимно се скандира. И израз на всичко това е един силно протестен вот - както при Brexit, така и при Тръмп. Протест срещу закостенялата политика, срещу липсата на осезаема промяна. И не малко хора избраха кардиналното решение и радикалната промяна. Дали ще е към по-добро - въпрос на риск.
За тези 5 години гневът успя да катализира и да си намери дупки, през които да избие. И защото не бяха дадени разумни, но също така и привлекателни идеи, той проби там, където обществената реакция беше най-слаба. А в крайна сметка умерените (и не дотам умерените) консерватори накрая поеха юздите с идеята уж да върнат стабилността (или националната чест).
Идеята за национализма се върна отново на преден план. Като отговор на глобализирането на света и свободата на икономическите потоци национализмът пое ролята на защитник на угнетения човек, пострадал от целия този глобален процес. Мултикултурализмът се сблъска с отказа за промяна.
Така цялото течение за либерализиране на обществото, борба за правата на сексуалните малцинства, борба за правата на жените и като цяло за човешките права се сблъска с тази нова вълна на консервативни възгледи, традиционализъм и национализъм, която отричаше както либералното, така и глобализма. И макар да бяха постигнати много победи за прогресивното общество, мнозина преоткриха в себе желанието да се борят срещу тези тенденции, присмивайки се на "снежинките" и "розовите фашисти".
Колкото до самите САЩ, тази идеологическа война там намери най-благодатна почва. Американското общество никога от Гражданската война насам не е било толкова разделено колкото сега. И Тръмп само спомага това разделение да продължава да расте на чисто идеологически принцип. Сега обаче няма Север и Юг, между които да избухне война. Сега враждата може да е с колегите на работа, със съседите или дори с хора от семейството ти.
От Русия с любов
Всичко това се случи с любезното съдействие на руската пропагандна машина, която заработи именно някъде в края на 2012 г. Доктрината "Герасимов" за хаоса като основно оръжие на модерната война видя бял свят в статия в списание "Военно-промишлен куриер", озаглавена "Стойността на науката е в способността й да предвижда. Новите предизвикателства изискват преосмисляне на формите и методите за извършване на бойни операции".
Зад това дълго име се крие концепцията за отслабването на противника чрез всяването на хаос в населението му, чрез пропаганда и разпалването на проблеми вътре в самата страна.
Ако дотогава тази тактика беше свързвана предимно със САЩ и конспиративните теории виждаха дългите ръце на Пентагона най-вече, когато става въпрос за вмешателство и информационни войни, от този момент нататък Кремъл успя да надскочи всичко до момента. Фабриките за тролове и проруските медии в различните държави от Източна Европа създадоха една мека преграда между Запада и Русия.
Оттам нататък вече идват намесите в избори (особено в тези на САЩ, които получиха най-шумно отразяване), манипулирането на обществено мнение в държави като Македония (според онова разследване на Guardian) и най-вече установяването на трайно критични позиции срещу ЕС в населението на много държави. Руската пропаганда не създаваше сама проблемите, но успяваше с особено майсторство да надуши вече съществуващи и да ги раздуе многократно.
И така, докато през 2016 г. ЕС официално не приравни руската пропаганда до тази на "Ал-Кайда" и "Ислямска държава".
В заключение
Светът не свърши, поне не по начина, по който очаквахме. Просто се промени. Бавно, стъпка по стъпка, но неотменно, докарвайки след себе си повече несигурност, повече конфликти и повече хаос.
Дали маите са имали точно това предвид е много спорно. Но е факт - светът вече не е същият. А на нас ни остава да се адаптираме към новите реалности.
Това, което със сигурност се случи след 21.12.2012 г., е удивително бързото, придобиващо широка масовост затъпяване и дебилизиране на населението. Благодарение на това се появяват и "статии" като горната. И милиони убедени, че Русия се е "намесила" в изборите в САЩ. Относно Герасимов и хибридната война, почти никъде не се уточнява /вероятно с умисъл/, че статията му е писана с цел анализ на средствата, които западът използва срещу Русия, а именно - не само познатите на всички военни средства, а също и политически, икономически, психологически, пропагандни - буквално - всякакви. В тази връзка, Герасимов прави заключението, че срещу Русия се води война, като я нарича - хибридна. И за да бъде руската отбрана ефективна, Русия следва да се съобрази с тези нови реалнодсти. До колкото ми е известно, той е и първият, който дава наименованието на този вид водене на война. На запад пък, решиха да поизопачат малко нещата, като изкараха Герасимов изобретател на хибридната война, автор на цялата доктрина за водене на хибридната война и какви ли не още глупости. А в действителност, този тип война се водеше именно от страна на запада много преди това. Просто до този момент никой още не се беше сетил да я нарече хибридна. Но, за да повярват не само на това, но и на ред други безумия, масите трябваше да бъдат доведени до нужната степен на дебилизиране и затъпяване. И изглежда, че има ефект.