Съвременният работник вече не е просто служител, той е наемник - човек, който развива и изгражда собствените си качества постоянно в силна конкуренция, за да успее на пазара на труда.
До появата на интернет този тип работници бяха малко. Толкова малко, че за тях даже нямаше специални регулации в повечето държави. Днес те са мнозинство. Ако се опрем на думите на визионера Джарон Лание, дигиталната революция създаде дигитален капитализъм. Той се прави от дигитални хора, с дигитална работа и дигитален живот, които обаче са съвсем реални.
И тук не става въпрос само за заетите в ИТ индустрията, а за всички.
Преди няколко десетилетия работниците бяха закрепостени към предприятието, в което работеха. С изключение на т.нар. свободни професии, останалите се трудеха при много строго регламентирани условия за работното им място, време и заплащане.
На тази предвидима основа, защитавана от яростни пазители - синдикатите, се градеше пазар на труда, насочен изключително в изгода на служителя. След век на борба и създаване на профсъюзни организации работниците в развитите страни извоюваха редица права. Така беше създадена благоденстваща средна класа, която от две десетилетия изпитва сериозни проблеми.
Родените през 80-те и 90-те години на XX век живеят в един съвсем различен свят.
Свят на несигурност, в който дори поточната линия не гарантира дългосрочна заетост, тъй като работодателят може по всяко време да реши да я премести някъде другаде - в Източна Азия или в Източна Европа, например.
Сега банките, държавата и много компании в България се надяват с евтината си работна ръка страната ни да привлече чуждестранните инвеститори, които в началото на века изместиха производствата си в Полша и Чехия. Причината за тези надежди е, че там разходите за труд вече не са чак толкова ниски в сравнение със Западна Европа.
Създаването на производствени вериги, пръснати по цял свят, беше много трудна задача преди дигиталната революция. Сега това е нещо нормално.
Дигиталните хора работят и в България.
Това са всички онези, който се трудят по новите, глобални правила на мрежата. Те ще стават все повече и повече, защото това е бъдещето. Но този пазар е извън регулациите. Държавата и синдикатите нямат достъп до него.
Отчасти това се дължи на самите работници, които искат повече свобода. Те не вярват в институциите и синдикатите. Това, на което се осланят, са собствените им възможности. Много от тях буквално живеят с кариерата си, защото сами определят правилата на кариерното си развитите.
Тук регламентираните в кодекса на труда понятия като работно време, заплащане и работно място силно се размиват. Но отпадат и много от защитните механизми и социални привилегии, осигурени в традиционния модел на труд. Новата заетост предполага свързаност 24 часа в денонощието, като работното място е там, където се намира човек. А в глобален мащаб заплащането на този вид труд често не включва такива неща като здравни и пенсионни осигуровки. Правото на отпуск зависи от работника.
Държавата, както обикновено, въобще не знае за какво става въпрос и реагира на процесите в икономиката с финеса на слон в магазин за стъкло.
Последната такава реакция беше предложението на финансовия министър Владислав Горанов фирмите да губят правото си на данъчен кредит за активи, които се използват за лични цели - разбирайте в извън работно време. След кратък размисъл беше обявено, че прагът на оценка на въпросните активи ще бъде вдигнат до 35 хил. лв. Първоначално той беше 700 лв., колкото е счетоводният минимум за дълготраен материален актив.
Използването на автомобили, смартфони и лаптопи и за лични цели трябва да се декларира в НАП, в противен случай компанията губи не само възможността да си върне ДДС върху тях, а въобще правото на данъчен кредит.
С други думи, за да се спре използването бизнеса като параван за покупка на стоки за лична употреба, необложени с данък върху добавената стойност, държавата решава да наложи на бизнеса още повече бумащина, която по същество е загуба на време и пари.
В същото време частните практики на учители, лекари, треньори, детегледачки, зъболекари, фризьори и др., остават встрани от регулаторните усилия за установяване на някакъв ред. А ако хората работят в дигитална среда, те сами избират правилата.
Докато няколко поредни кабинета правят малки стъпки към някаква форма на електронно правителство, светът, включително и България, се движи бързо към едно дигитално бъдеще на свободен и много несигурен пазар на труда.
Има много добри идеи, които бяха въведени през последната година в трудовото законодателство в страната. Но те са твърде малко и идват твърде късно, при това със сериозно неразбиране на новите условия на работа.
Например еднодневните трудови договори. Според социалния министър, те целят да легализират труда на нископлатените сезонни работници в селското стопанство. В същото време подобен вид договори са удобни за ИТ специалисти и други временно заети в сектора на услугите по различни краткосрочни проекти. Но промените в закона са написани така, че да са насочени към нискоквалифицирания труд в земеделието. Тоест скоро ще има нови законови изменения.
И това не е прецедент. Кодексът на труда, приет през 1986 г. и след това многократно кърпен и преправян, е спорен и в същото време остарял.
Друга промяна, влязла в сила през тази година, е гъвкавото работно време. По същество това е работно време, в което има определени от работодателя часове за задължително присъствие. Извън тези рамки служителите са свободни да определят сами кога да работят, така че в рамките на седмицата да отработят часовете, полагащи се за тази седмица, според договореното в трудовия договор, но не повече от 40 часа седмично.
Този текст влиза в противоречие с желанието на финансовия министър да спре злоупотребите с данъчния кредит за бизнеса. При условие, че служителят сам избира кога да работи, ще е на практика невъзможно да се определи дали той използва служебни активи за лични цели.
Всъщност идеята на гъвкавото работно време е чудесна и под различни форми като смени или удължен работен ден вече се използва от редица компании. Сега тя е надградена по начин, който прави възможно за служителите и работодателите да са много по-адаптивни на пазара.
В дигиталния свят обаче не само времето, но и мястото на работа са относителни. Човек може да се труди отвсякъде, стига да има интернет връзка. И тук не става въпрос само за ИТ специалисти, а за лекари, преподаватели, дизайнери, мениджъри и др.
Кодексът на труда е вид договор, който организира отношенията между работници и работодатели. В някои държави, например САЩ и Швейцария, такъв кодекс няма. Правилата за труд са определят от редица различни нормативни актове, подчинени на основния договор между гражданите и държавата - Конституцията. И в България всеки има право на труд според основния закон. Поради тромавото законодателство обаче много хора не могат да се възползват от това си право, поне не и официално.
Премахване на осигурителните прагове, отпадането на извънредните „празнични дни", които се отработват, преразглеждане на колективните трудови договори, увеличение на възрастта за пенсиониране, гъвкавост на минималната заплата биха засилили конкурентоспособността на традиционните работодатели в новата дигитална ера. Но сами по себе си те не биха решили проблема с несигурната трудова среда, Всъщност, ако не бъдат внимателно прецизирани, дори биха го задълбочили.
В същото време намаляването на огромния обем бумащина, който бизнесът трябва да представя за отчетност пред държавата, би имало доста по-силен ефект за подобряване на конкурентоспособността на компаниите.
Например, с последните промени в Кодекса на труда отпада задължението за микропредприятията и малките предприятия да приемат правилник за вътрешния трудов ред . Но не и ако искат да използват гъвкаво работно време.
В общи линии това е традиционният законодателен подход на българската държава - две крачки напред, една назад.
В свят, където работата и личният живот се смесват, правилата и концепцията за свобода са съвсем различни. Държавата и синдикатите ще са безсилни, ако използват остарелите идеи и регулации от ерата на заводите. А противоречивото и остаряло трудово законодателство, както и постоянните промени на парче, влияят изключително негативно върху конкурентоспособността на икономиката.
България се нуждае от нов Кодекс на труда или отмяната на този закон-отживелица и замяната му с адекватни текстове, съобразени с новата дигитална реалност в останалите български закони.
