"Лудогорец обедини нацията" - с такива заглавия очакваха мача в четвъртък медиите. Само какво вълнение беше: с трогателното детенце, което пееше химна, с кръжащия над стадиона орел, с бяло-зелено-червеното на трибуните.
Само че в спорта се печели, но по-често се губи и значи последва депресия, разсъждения за нас, българите, обвинения към властта, която не ни е осигурила очакваната победа.
Дали нацията не се е превръща в карикатура на самата себе си?
Патриотичният подем, развяването на знамена, решителните групи от фенове, изкривените от гняв лица - всичко това изглежда като пародия на старите войни, само дето завършва с повече бира отколкото кръв.
Ако изключим 100-часовата футболна война между Салвадор и Хондурас през 1969-а, спортът оставя зрителя пасивен: след страстните изблици на любов към своите и омраза към чуждите, на другия ден той може отново да бъде добър чиновник, баща или автомобилист.
Националната идентичност се е превърнала в преживяване на фенове, не на граждани: тя е продукт, който определени фирми ми предлагат, разбира се срещу печалба. Вземете такива ТВ игри като "Евровизия". Подобно на "Макдоналдс" те са винаги франчайзи, т.е. представляват глобален продукт, адаптиран със специфично меню към многобройни локални пазари.
Обичайно 1/ "нашите" неща са опростени и пакетирани по съизмерим начин 2/ зададена е писта за състезанието, която прави постиженията съизмерими 3/ предложена ни е форма на съпричастност, която обикновено е свързана с гласуване.
Вариации има, но и при развлекателната "България търси талант" - и при образователната "Великите българи", основната тръпка е кой ще "победи" и как България се съизмерва с другите клонове на франчайза по света, сиреч дали догонваме или изоставаме.
В някои случаи гласуването отива на заден план, но затова пък нараства ролята на глобалното състезание. Така е, когато печем най-голямата баница, играем най-дългото хоро или строим (в Хасково) паметник на Дева Мария, с цел да влезем в книгата на рекордите.
Някой ден сигурно ще се пишат студии за ролята на "Гинес" в развитието на нацията! В други гласуването се превръща в повод за патриотичен фейсбук-подем, когато ни натоварват с дълга да подкрепим най-прекрасната българска природна забележителност или някакво дърво, което да бъде определено като европейско.
И патриотите се хващат да кликат върху указаната иконка, тъй както дедите им са се залавяли за ралото или пушката. В трети случаи продуктът не претендира за нищо повече от това да си го купим: предлагат тениска с лика на Ботев, герданче с предполагаемия розетен камък, стрелба с прабългарски лък при Багатур, татуировка на Крум Страшний по интимни части на тялото.
Какво се е случило с националната идентичност? От ценностен хоризонт, който е направлявал живота ни, тя е се е превърнала в набор от емблеми, които консумираме. Не нацията притежава нас, а ние притежаваме нацията.
В предишната версия да си патриот означаваше да плащаш данъци, да спазваш закони, да бъдеш солидарен със съгражданите си - все такива неприятни неща, които изискват усилие. Днес националистът няма никакво намерение да умира за родината си - той претендира, че има право на едни или други екстри в своя лайфстайл: на величави ханове, на живописни носии, на спортни успехи, на природни красоти, на признание от другите народи...
В тази нова, консуматорска версия на националното разбира се няма как да очакваме уважение пред авторитети от какъвто и да било характер: важните не са те, които могат да ни научат на нещо или да ни дадат пример, важните сме ние, феновете - техните "работодатели", както обичаме да казваме. И с пълно право се възмущаваме, когато певецът ни не получи наградата, писателят не стигне до Нобел, най-червената мартеница - до "Гинес", а футболистите - до четвърт финали. Не ви е срам. "Турци сте!"
