Когато през 2015 г. излиза романът на Мишел Уелбек "Подчинение" той разпалва сериозен обществен дебат. Не само че авторът е скандален - и преди е предизвиквал спорове с творбите си, но в "Подчинение" той засяга някои силно проблематични теми за съвременна Франция и за съвременна Европа.
В книгата годината е 2022г., на власт във Франция идва президент-ислямист. С помощта на социалистите и центристите кандидатът на въображаемата Мюсюлманска братска партия Мохамед Бен Абс побеждава крайно десните националисти и завзема властта в Елисейския дворец. Държавата изпада в смут.
Главният герой (или антигерой, ако предпочитате), типично за Уелбек, е 44-годишен преподавател по литература, който от време на време проституира и е привличан сексуално от наполовина по-млади от него жени.
Историята се предава през неговия поглед - как ислямска реторика, съвременна политика и еротика се сблъскват в едно, за да ознаменуват упадъка на съвременната либерална демокрация.
Излизането на романа съвпадна с атентата над "Шарли Ебдо", при който свързани с "Ал-Кайда" терористи нападнаха редакцията на сатиричният вестник. Съответно стана почти невъзможно да се раздели социалната реалност от фикцията в романа.
Три години по-късно - след редица терористични атаки, покачване на доверието в популистите, тежки бежански потоци и осезаема анти-мюсюлманска истерия - книгата се появява в ретроспекция доста преди това. А романът продължава да трупа популярност.
Уелбек е водещо име сред нарастващия брой западни интелектуалци, флиртуващи с антилиберализма. Каква е тяхната позиция? Ами може би този либералната демокрация не е това изконно благо, както са ни учили. .
Акцентът върху полигамията в изобразяването на исляма на Улбек често е безпричинен. За сметка на това се усеща едно чувство на неспокойство, дори на завист, че ислямът запазва жизненост, убеждение и самоувереност, които западният либерализъм и западното християнство са загубили отдавна.
Каквото и да говорим, именно имигрантската вълна от Близкия изток и Северна Африка беше катализаторът, който даде тласък на тази вълна от критика и отричане. Сблъсъкът на културите, който е в основата на съвременната либерална доктрина, идеята, че различните могат да съжителстват заедно, без да си пречат, вземайки най-доброто едни от други, беше подложена на изпитание.
В което се показа, че нещата не стоят точно така, както ни се бе искало и страхът и различията на много места предизвикаха силна вълна от неодобрение. Това неодобрение има и своите корени в глобализма, в преместването на бизнеси на места, където разходите за труд биха били по-ниски, в затварянето на работни места, в пристигането на чужденци със свои си култури (и на моменти своя си организирана престъпност) и т.н.
Всичко това , на свой ред, даде възможност на консервативните и националистически формации да дръпнат напред и да спечелят решителна подкрепа, която да им даде достъп до властта.
В момента мнозинството от европейските държави са управлявани от християн-демократически правителства, а на много места националистите достигат до трета политическа сила с претенции да увеличават позициите си във властта.
Партии, които в миналото бяха разглеждани като крайно радикални, сега стават все по-социално приемливи. Позициите им се нагаждат според обществените търсения и в крайна сметка самите общества се обръщат все повече към националистическа, евроскептична и антилибералистка позиция.
Победата на Доналд Тръмп на изборите в САЩ и референдумът за Brexit бяха събитията, които дадоха увереност в глобален мащаб, че една солидна част от обществото в Запада вече отрича ако не самия либерализъм, то поне хората, представляващи го в момента, което даде знак на много хора по света, че е напълно приемливо да кажат всичко това, което мислят, дори и то да е обидно за определени части от обществото.
От своя страна, либерализмът започна да става все по-социално ориентиран - в защита на маргинализираните, на LGBT общностите, на бежанците и т.н., повдигайки на дневен ред проблемите на другите в обществото, на малцинствата. В същото време консерваторите и националистите се позиционират в точно обратната страна - "на тези, които ще защитават мнозинството от агресивните малцинства, които настояват за още и за още права, ощетявайки по този начин обикновените хора".
Тук се намесва и моментът с политическата коректност. В основата си тя е средство за политици, общественици и медии да говорят така, че да не засягат определени групи сред обществото (което би довело до загуба на гласове). Критиците на либерализма са на мнение, че политическата коректност обаче отдавна е излязла от тези си граници и се е превърнала в цензура.
Така либералите са представяни като "социални войни за справедливост", "розови фашисти" и въобще хора, които не признават ничие чуждо мнение извън своето. Тази идея се засили особено много на фона на редицата докладвания на профили във Faceboоk за реч на омразата.
Хора биват "баннвани" за определен период от време, което обаче само задейства ответната реакция - да се оплачат от модерните цензури, които са се възприели за мерило за приемливо и неприемливо - за това, което може и не може да се казва на висок глас.
Междувременно силата на либералната идея от двете десетилетия след падането на Берлинската стена и колапса на СССР, множеството НПО-та, защитаващи подобни каузи и подкрепящи социалното включване на различни малцинства, са създали на либерализма този образ на глобален октопод, който излива средства, за да постигне целите си.
Това поставя борбата на антилиберално настроените в собствените им очи като борба срещу голям, мощен и зъл противник, който няма да се спре пред нищо, за да наложи волята си върху обикновените хора. Иначе казано - консерватори и националисти вече се възприемат като бунтарите срещу статуквото на либералния ред.
Но докато голяма част от критиците на либерализма критикуват най-вече неговата социална част, съществуват и такива, които подлагат на съмнение самата му политическа същност - борбата за абсолютната свобода на индивида - като самоопределяне, като избори и като себеизразяване.
Няколко книги оспорват основополагащите идеи на модерния либерализъм като една от тях е "Защо либерализмът се провали" на Патрик Дейнън, политически теоретик в Университета в Нотр Дам. Според него "една от основните роли на държавата се превръща в активно освобождение на индивидите от каквито и да било ограничаващи условия", което води до преследване на собствените желания, стремежи и т.н.
Това, от своя страна, според Дейнън, облагодетелства градските елити.
"Така обезпечените идентичности и разнообразие са глобално хомогенни - предпоставка за един заменяем глобален елит, който лесно да идентифицира други членове, способни да живеят в свят без култура и място, дефиниран преди всичко от либералните норми. А тази нова глобална аристокрация се определя от идеите за "рационално" образование и чувствителност", пише той.
Според него, а и според мнозина други критици на модерния либерализъм, това създава култура, която отрича религията на мнозинството (или поне църквата), цени чувствата на хората повече от собствения им производителен и творчески капацитет, сензитивността - от истината, а политическата коректност - от обикновената шега между приятели.
Паралелно с това критиците възприемат либерализма като култура на индивидуалистите, което дава основа за разбиване на усещането за общност - нещо, което в някои от малцинствените групи го няма - там самата идея за общността често се поставя дори над самия индивид. Това прави групата по-силна. Така при един евентуален (и неминуем според тях) сблъсък между културите, мнозинството няма да е подготвено и ще отстъпи водещата си роля.
И именно страхът - от промяна, от чуждия, от потенциалните врагове, е движеща сила тук. И независимо дали става въпрос за реални опасности, или за имагинерни сценарии с почти никаква вероятност, страхът остава преди всичко една нерационална емоция.
Истината е, че либералната идея цели едно - равни права пред закона за всички граждани на съответната държава, независимо от техния пол, етнос, цвят на кожата или сексуалност. Борбата, която протича за постигането на това, за уравновесяването на везните в чисто социален план, е в сериозен застой.
И ако либералите не искат да бъдат изтласкани, те трябва да започнат да се вслушват в страховете на обществото и да се опитват да им отговорят по възможно най-адекватен начин - не само с факти и логика, но с послания, които да хванат почва.
Дотогава консерватори и националисти ще трупат точки и ще печелят позиции във властта. А критиката на либерализма ще продължава да е модерно занимание.
