Твърде лесно е за либералите и глобалистите да въздъхнат с облекчение при вестта за победата на Еманюел Макрон във Франция. Успехът му предотврати краткосрочна криза по отношение на участието на Франция в Европейския съюз, но както знаят и популистите, и техните противници, победата не е всичко. Трябва освен това и да се управлява.
Изглежда нечестно, но за да постигне каквото и да е, Макрон ще се наложи почти веднага да спечели трета изборна победа, след като пожъна успех в двата тура на президентските избори.
В началото на юни парламентарните избори ще изправят пред сериозно предизвикателство чисто новата му партия “Напред”, която тази седмица оповести листите си с кандидати, пълни с новаци в политиката. И докато Макрон трябва да получи мнозинство, или поне работеща коалиция, “Националният фронт” на Марин льо Пен има много по-ниска летва за успех. Според прогнозата крайната десница ще спечели само шепа места, но при положение че в момента има само двама депутати, всякакъв напредък би бил представен като възход на крайнодясното политическо движение.
Междувременно смелите идеи на Макрон за задълбочаване на европейската интеграция трябва да преодолеят скептицизма на Германия.
Германският канцлер Ангела Меркел ще се бори за нов мандат през септември, и позициите на членовете на нейния кабинет варират от липса на ангажимент до активна опозиция на части от икономическата програма на Макрон. Дори министърът на отбраната на Германия отдели време да се заяде с “макрономиката”, като коментира след френския вот, че “не можем да преразпределяме богатства в Европа, преди да ги създадем,” съобщава Economist.
Макрон е изправен пред надигащ се икономически прилив — Европа поне засега върви сравнително добре — но шепата изборни победи от центристи не променят политическата реалност. А тя е, че повечето реформи в Европа се случват единствено след криза.
Това, в което Макрон има по-голям късмет, е липсата на силни националистически медии във Франция.
Отразяването на кибератаките срещу изборния щаб на Макрон във Франция беше слабо и зад него стояха основно американски крайнодесни гласове. Льо Пен, която поддържа най-скучния Twitter акаунт сред всички националистически лидери, би трябвало да се поучи от Герт Вилдерс в Холандия.
Въпреки че е в парламента от близо две десетилетия, Вилдерс все още се позиционира като тотален аутсайдер, за което спомага агресивното възползване от съвременните медии.
Той може да използва холандската си база, за да нанася удар по Меркел в Германия и да си сътрудничи с екстремисти със сходно мислене като американския конгресмен Стив Кинг. Фрагментираната холандска политическа система означава, че другите партии могат да сформират правителство и без него, но не е лесно да го сторят.
“Всеки ден е изпълнен с трудности,” коментира Марк Рюте, временно изпълняващ длъността премиер, който беше възхваляван, че е победил Вилдерс през март, но все още не е успял да сформира правителство.
Победата се оказа не по-лесна за популистите, когато успяваха да я постигнат.
Крайнодясната гръцка партия “Сириза” яхна идеята за отхвърляне на наложения от кредиторите политика на строги ограничения и постигна политическа победа през 2012 година. Управлението им обаче изправи пред сериозно изпитание тази тяхна теза. Решението на премиера Алексис Ципрас да заложи рисковано на отхвърлянето на условията на кредиторите през 2015-та, когато той знаеше, че неизбежно ще се наложи да ги приеме, струва на страната му милиарди.
Ципрас успя да остане на власт, но хаотичното му управление позволи пробива на енергичен нов претендент – Кириакос Мицотакис, и той и неговата традиционна партия “Нова демокрация” са в добра позиция да поемат властта следващия път, когато Ципрас допусне сериозна грешка.
Общото между “Сириза” и Макрон е нуждата от това, което историкът Тимъти Гартън Аш нарича опростенчески, емоционален наратив.
Това е единственият начин да се пробие сред шума в ерата на фрагментираните медии. Те обаче и показват границите на възможностите му. Посланието, което обедини две трети от френските гласоподаватели зад Макрон, беше противопоставяне на Националния фронт — толкова силен наратив, че настоящият френски посланик във Вашингтон говори по радиото и сравни евентуална победа на льо Пен с колаборационизма от ерата на Виши.
Макрон обаче се нуждае от ново послание за парламентарните избори, и призивът за европейска интеграция далеч не е толкова обединяващ. Както льо Пен обича да напомня на всички, склонни да я слушат, Франция гласува с “не” на предложенето за конституция на ЕС през 2005-та година.
Лидерът, който най-добре се справя с това предизвикателство, е Тереза Мей във Великобритания. Тя не е популист по ничии дефиниции, но е възприела любовта на демагозите към ясна и емоционална реторика.
Тя обвиняваше ЕС, че се бърка в нейните избори, което хитро я постави извън клуба, който беше избрала да напусне. Победата на Макрон, казва тя, съответно изисква силен мандат за нея. “Всеки глас за мен и моя екип ще засили позициите ми в тези преговори за Brexit.” Няма значение, че победата на льо Пен би била много по-проблемна за Мей, като би запалила европейското единство, докато Мей се опитва спокойно да върви към изхода.
Трудността за Мей ще е да гарантира, че този миг, след член 50 и преди последиците от него, няма да е кулминацията на политическия й живот.
Нейните консерватори погълнаха политическата жизненост на UKIP и са изправени пред вакуум от Лейбъристката партия. Но както се случва в Гърция с възраждането на “Нова демокрация”, лейбъристите рано или късно ще имат възможността да се отърсят от анемичните си лидери, и когато го сторят, вероятно ще се изправят срещу правителство, нуждаещо се от ново послание, обясняващо защо то още е адекватно.
Политическата стратегия на Мей напомня вечна война с Брюксел, но с Brexit, който изважда Великобритания от търговската зона на Европа и изисква споразумание за ново влизане в нея, тази борба може да доведе до реални икономически последици за гласоподавателите на Мей. Това ще остави широк терен за опонент, който да се опита да пренапише историята на Великобритания след Brexit.
В САЩ също икономическите националисти се борят с управлението.
Изборната история на Тръмп за жертвите на политиката на досегашния елит не се сля в позитивна визия за икономическите реформи, които неговият Конгрес се опитва да приложи. И като политически лидер, Тръмп е неспособен или нежелаещ да наложи ред в законодателния хаос, проблем, който стана най-очевиден около реформите в здравеопазването.
Ако има реална заплаха за Тръмп в момента, тя е от дълбоко консервативни райони, които да се обърнат срещу него, защото дългогодишните обещания на техните представители да отменят Obamacare се провалят в момента, в който републиканците получават президентството. Ако това се случи, партията ще се разцепи по въпроса за контрола над наратива за жертвите на икономическата политика.
Следващата фаза в огромния политически научен експеримент с популизма в реално време вероятно ще се случи в Италия.
Лидерът на левоцентристите Матео Ренци би искал да постъпи като Тереза Мей и да направи прехода от неизбран премиер до избран от народа такъв. Той обаче се сблъска с препятствия по пътя. Докато заемаше премиерския пост, който взе от предишен лидер на партията, той се опита и не успя да реформира изборния закон в Италия, което го принуди да се оттегли. Подобно на Макрон, той беше на 39 години, когато пое лидерския пост през 2014-та, но сега, когато планира завръщането си във властта, привлекателността му като свежа, непозната външна фигура, изчезна.
Междувременно антиелитарното движение “Пет звезди” набра политическа сила, и би се състезавало успешно с партията на Ренци за гласове, ако изборите се проведат скоро. “Пет звезди” е перфектно въплъщене на скорошните популистки тенденции. Те възприемат фалшивите новини с удоволствие, като създадоха медийна машина, която да измисля полезни сюжети. Лидерът на партията – бившият комик Бепе Грило, не се стреми да става премиер, но ще контролира правителството зад кулисите. Неговите поддръжници са против европейския ред и вярват в протекционизма.
Очевидният въпрос е, след като срутят елита, който хора като Макрон и Меркел са градили с толкова старание, какво ще последва? Ако цитираме Доналд Тръмп, “Смятах, че ще бъде по-лесно.”
