Ще наречем разказвача на тази история Мария, защото тя предпочита да не казва истинското си име. И има защо.
Тя се събужда всеки ден изтощена и прекарва час, през който се заставя да се върне към ежедневния живот. После изброява на ум задачите си за деня. В най-добрия случай върши половината от тях и то в наистина добрите дни. Главата й е натежала и пълна със стрес или обратното - като откъсната и носеща се във въздуха, влачейки след себе си тялото.
Фокусирането и работата са трудни. Срещите и дори небрежните разговори с хора са непосилни и могат да докарат до лудост. Мария знае как се чувства и защо - тя има гранично личностно разстройство.
Това е набор от нездравословни и недостатъчни механизми за справяне с емоциите, програмирани в мозъка на човека. Човек с гранично личностно разстройство е неспособен да управлява емоциите си.
Емоциите на тези хора, сетивата и чувствата са хиляди пъти по-силни от тези на средностатистическия човек. Освен това те бързо се променят, провокирани от дреболии, които за другите остават незабелязани дори под микроскоп.
Можете да си представите промените в настроението като синусоида с върхове и спадове. Само че при хора с гранично разстройство на личността тези върхове и спадове са по-крайни и по-чести. Контролът е по-труден, а емоционалната интензивност ги прави с богата фантазия, страстни и креативни. Диагнозата на практика е благословия, ако човек иска да се излекува и да намери подходящо лечение.
Страдащите от гранично разстройство постоянно изпитват емоционален стрес или не обръщат внимание на нищо и никого наоколо.
Някои от тях са с екзалтиран стрес - демонстрират го външно, докато други го потискат вътре в себе си. При така нареченото класическо гранично разстройство хората се самонараняват по видим начин - например чрез порязвания. Те имат слаб контрол на поривите си и често са жертва на пристрастявания и хранителни разстройства. Понякога имитират нарцистично пренебрежение към другите.
Никой с гранично разтройство обаче не е изцяло класически тип, изцяло тих тип или изцяло екзалтиран тип. Той попада в континуум от проявления на симптомите. Мария е с по-скоро тихо гранично разстройство на личността. Това означава, че рядко избухва в гняв, самонараняването й остава вътрешно и съответно остава невидимо в продължение на години.
При стрес тя поглъща твърде много алкохол, седативи и аналгетици, пропуска хранения или преяжда с нездравословни боклуци.
Блъска си главата в стената, хапе се, дупчи с телбод кожата си, пробва да се удуши, удря си шамари и се щипе сама.
Нито едно от тези самонаранявания не е достатъчно сериозно, за да остави постоянни белези, стига само, за да уталожи страданието. Тук идва и съпротивата срещу приятни занимания като излизане, разговори с хора, пътувания, писане, танци и хобита - това е начин за самонаказание, защото хората с гранично разстройство се смятат за недостойни за щастие, успехи и обич.
Мария винаги е имала чувството, че е различна. Като дете прекарва часове пред огледалото в опит да търси следа от себе си. Когато някой казва името й, на нея й отнема наносекунда или две да го свърже със себе си. Израстването е процес на опити за намиране на някакво подобие на принадлежност или свързаност с нещо или някой. Все едно преследваш сянка.
С времето това търсене става все по-изтощително. Човек започва да носи маска като имитира поведението и нагласите на околните с надеждата да не го отхвърлят.
Всичко, което прави, всички, с които се среща, стават начин за постигане на една-единствена цел - намиране на себе си. А това е цел без край.
Външно това са съвсем обикновени хора. Околните виждат ексцентричност, мрачност и спонтанност и често им се възхищават.
Мария израства в среда, в която споделянето за вътрешната й борба изглежда като създаване на проблеми за родителите й. Още като тийнейджърка тя е обект на емоционални сривове и манипулации от членовете на семейството й.
Усещането за правилно и грешно се изкривява до степен да се изпари всякакво самоуважение. Повечето неща остават сдържани и неизказани. Семейството й решава, че е най-добре да я остави на мира, когато е раздразнителна, тревожна или депресирана. В крайна сметка затварянето в себе си се превръща в заучен модел. Концепцията за решаването на конфликти с диалог не е опция.
Междувременно няма никой, който да й даде напътствия във едно все по-несигурно психично състояние.
На около 20 години на Мария й е трудно да се възстанови от травматичните събития - кончината на сестра й, тормоза в училище, отхвърлянето от университета и хаотичните й връзки. Постоянните промени в настроенията са още по-объркващи. Тя може да е изключително открита и социална в един момент и да стане тиха и затворена в следващия миг. Може да е маниакално весела и да се срине след броени часове. Тревожността и депресията стават постоянни спътници.
Страхът да не остане неразбрана, манипулирана и изоставена се вкоренява за постоянно. Никога не разбира как мислят околните и открива, че се опитва да отгатне мислите им, за да се държи като тях. Струва й се по-добър вариант да бъде самотна и не на себе си, отколкото да е съдена и мразена.
За съжаление това създава повече проблеми - уморена от поддържането на контакти с хората, тя се оттегля в самоналожена изолация.
Всъщност всяка част от тялото ни функционира в консорциум с другите като оркестър, ръководен от хормайстор. Ако една част спре да работи, симфонията се разваля. Но ако хормайсторът през цялото време е объркан и претоварен, всичко спира да функционира; симфонията се превръща в какафония, в която постоянно кънти дрънчащо ехо. Тогава дори и тишината придобива тревожна форма. В нея зачестяват гласовете на самоомразата, въображаеми същества шумно се борят помежду си и настъпва безкраен психичен шум.
След години на справяне с емоционални вълнения, психичното страдание се натрупва в тялото като стегнати възли. Болестта започва да се проявява чрез признаци за физически стрес в късната тийнейджърска възраст, но липсата на любов към самата себе си гарантира, че безмълвните вопли на тялото остават нечути.
През 2016 г. тялото и съзнанието на Мария просто не издържат и тя започва да се разпада.
Това, което следва, са поредица от емоционални изблици, опити за самоубийство и самоналожени дни на затваряне в къщи. Един следобед, дехидратирана между писъци и плач, влиза онлайн и попълва формуляр на сайта на лекар. След броени минути получава обаждане. Отново носи маска. Криейки тревожните си хлипания, си записва час.
Диагнозата е тежка депресия, социална тревожност, синдром за раздразнените черва и разстройство на съня като неясното "гранично личностно разстройство" е написано под рецептата.
Е, вече знаете защо.
