"Пич, не го пипай, ще започнеш да повръщаш!".
Думите са на американец в колежанска възраст към неговата спътничка на обиколка в Чернобил. Момичето обаче обяснява, че е на път да се разплаче от трогателната гледка - едро на вид куче е легнало в краката ѝ и се наслаждава на чесането зад ушите.
Чернобилската Забранена зона е населена със стотици кучета, никой не знае точно колко. Въпреки че немалка част от изоставените домашни любимци са ликвидирани още след аварията в електроцентралата, една част от тях успяват да се измъкнат и да се размножат.
Оказва се, че кучетата не са напълно безпризорни и си имат ревностни пазители, които се грижат за четириногите.
Пред "Би Би Си" Богдан разказва, че малко след като заема позицията на пазач на контролния пункт преди навлизането в Забранената зона, разбира, че си има сериозна компания.
Още в първите дни на работата му той се оказва заобиколен от глутница кучета. Сега, две години по-късно, пазачът вече се е сближил с четириногите и ги познава добре. Разказва, че някои не се плашат от хората, но други бягат, когато ги доближиш. Някои си имат имена, други - не.
Общото е, че пазачите ги хранят и им оказват медицинска помощ, ако се наложи. Грижат се за кучетата от Зоната, които иначе водят опасен живот, изпълнен със заплахи - радиация, диви животни, горски пожари.
Според благотворителната организация Clean Futures средната продължителност на живота на кучетата е едва пет години. Но тези, които са истински близки с четириногите, не са неправителствените организации и фондове, а пазачите на Забранената зона.
"Ако искате да опознаете кучетата, трябва да отидете при тези, които най-добре ги познават - пазачите", казва Джонатан Търнбъл.
Той е завършил докторантура по география към Кеймбридж. Заинтригуван е от историите на пазачите и кучетата около тях и решава да ги документира. А съдбите, които успява да събере и запази с обектива си, стоплят сърцето със своята човечност.
Така например някои от кучетата си имат имена, вдъхновени от характера им. Едно едро на вид куче, което обича да се разхожда около изоставения радар Дуга, се казва Тарзан. Друго четириного е наречено Наденичка, защото е ниско, късокрако и с вид на хотдог.
Трето се нарича Арка, защото пазачите за първи път го забелязват под една полусрутена арка. Когато Богдан и колегите му тръгнат из Зоната, за да проверяват за нарушители, обикновено кучетата ги придружават.
Лоялността, както разказва Търнбъл за "Би Би Си", е споделена. Пазачите на свой ред се грижат за кучетата, премахват кърлежите от козината им и им поставят инжекции срещу бяс. Те прекрасно знаят кое куче позволява да бъде доближавано и галено и кое хапе и е по-агресивно.
На пазачите, както и на посетителите, на теория е категорично забранено да пипат кучетата.
Причината е, че не се знае дали животните не са радиоактивни и до каква степен могат да са заразни.
Затова Богдан и останалите пазачи се представят пред журналистите с псевдоними, а не с истинските си имена, за да не си навлекат наказание. А и така или иначе повечето пазачи отдавна не се плашат от радиацията.
За сметка на това те нямат нищо против да имат компания в тази враждебна среда, но освен това от кучетата има и практични ползи. Богдан обяснява, че вече може да разбере, когато едно куче лае заради диво животно наблизо или заради човек, когото не познава.
Според Търнбъл това е забележително не само съотнесено с конкретната ситуация в Чернобил и Забранената зона, но и защото това се случва с човека и кучето от 15 хил. години насам. Навсякъде по света именно така хората са установили връзката си с кучетата - първо като ги направят полудомашни, а след това и напълно домашни.
И докато в градовете тези четириноги са в непрестанен контакт с хората, то в Чернобил те общуват редовно само с пазачите.
Затова и на въпроса дали кучетата не трябва да бъдат напълно елиминирани от Забранената зона, Богдан е категоричен, че подобно нещо е недопустимо. "Те ни доставят радост в този пропит от радиация, постапокалиптичен свят", допълва пазачът.
