Когато Gawker бе осъден да плати на Хълк Хоган 140 млн. долара за нанесени щети след публикуването на сексуално видео с него, изглеждаше сякаш жълтият сайт си е получил заслуженото. Но сега, след разкритията, че зад успешния развой на делото стои Питър Тил, един от създателите на PayPal, който мрази жълтото издание заради вулгарното оповестяване на сексуалната му ориентация, нещата придобиват друг оттенък.
В действителност случаят е част от сенчестата война на богати и известни хора и на цели компании срещу журналисти. В битката участват и социалните мрежи. А отмъщението на Тил не е изолиран случай, а последния опит на „важни хора" да запушат устатата на определен журналист.
Джейн Майър е известна разследваща журналистка, която работи за New Yorker и се занимава със случаи на неправомерни действия, на границата на закона. Последната й разработка е свързана с милиардерите Кох, но този път те отвръщат на удара.
Братята наемат фирмата Vigilant Resources International, оглавявана от бившия началник на полицията в Ню Йорк, за да намери компромати за Майър.
„Мръсно, мръсно, мръсно" - искат да намерят нещо такова в живота ти, ми каза моят източник. А ако не намерят, ще измислят.
Така и направиха, обяснявайки, че се опирали на проверени източници, но твърденията им бяха толкова невероятни, че никой не им повярва." - пише Майър в нейната нова книга: „Мръсни пари: Тайната история на милиардерите от крайно дясното".
В друг случай дилър от Уолстрийт се опитва да победи пресата, като стане част от нея. След внимателно наблюдаване на журналисти, той също става такъв, като създава на пръв поглед достоверен новинарски сайт, за да публикува злостни атаки срещу онези, които го критикуват в медиите.
Обектите на медийна атака винаги са се опитвали да си го върнат, но подмолната борба напоследък достигна критично високи стойности. Появи се цяла индустрия, както под прикритие, така и официално, с единствената цел да дискредитира критичните журналистически публикации.
Те искат не само да намерят аудитория, готова да им повярва, но и да представят нещата по въздействащ начин като успеят да запушат устата на определени журналисти.
Компании и групи по интереси, често обучавани от агресивни ПР фирми, инвестират в безскрупулни стратегии, за да може опроверженията им да отекват по-силно и да достигнат до повече хора.
Те лансират онлайн негативни рекламни кампании срещу определени журналисти и майсторски успяват да позиционират материалите си в топ листата на Google. Често целта е ясна: да се срине репутацията на журналиста, така че ако някой напише името му в търсачката, да излезе страница, пълна с унизяващи твърдения и клевети.
Тези техники са напреднали доста от времето, когато имаше вестници само на хартия, и включват средства за сплашване на журналисти. Скучните, слабо четени рекламни статии или писма до директора са се превърнали в хиляди туитове, измислени истории или цели сайтове за следене на медии.
Не ни харесват новините, създаваме собствени
Във време, когато компании като Шеврон и Дженеръл Електрик, създават собствени нюзруми с отбрани репортери - явление, които Financial Times нарече „корпоративно нашествие на новини" е логично, хората с власт да се чувстват способни да се освободят от присъствието на медиите. Те има какво да губят от лошите медии, лошият имидж се отразява на бизнеса, сигналите за нередности водят до проверки, а могат да спечелят много, ако успеят да им повлияят.
"Новинарският" сайт TheBlot срещу разследващите журналисти
Първите статии, атакуващи журналисти, се появяват през зимата на 2014 г. в TheBlot, новинарски сайт, тип таблоид, който обещава на обектите на медийно разследване възможност за реванш.
Всички материали от сайта дискредитират журналисти със заглавия като: „Лъжливият писач в таблоид Роди Бойд замесен в множество измами" или „Репортерът расист от Блумбърг, Дюн Лорънс, измамен от борсовия мошеник Джон Карнс". Писанията са придружени с нелепи снимки, изобразяващи журналист, който стиска ръката на дявола, или изкривеното лице на журналиста, с печат отгоре - „Тъп"!
Бойд е разследващ журналист с публикации в New York Post и основател на Асоциацията на разследващите репортери в Юга. Той не е изненадан от атаките, защото знае кой стои зад TheBlot. Това е финансистът и дилър Бенямин Уей. Журналистът Бойд е отразявал него и неговата компания New York Global Group години наред.
Много преди името на Уей да се появи в Panama Papers тази пролет, Бойд разкрива, че финансистът е свързан със съмнителни сделки между американски фирми и китайски компании на подставени лица.
Целта е била определена частна фирма да стане държавна, колкото се може по-скоро, без „това да се оповестява ненужно, за да плаши предпазливите инвеститори", както пише Бойд в неговия блог, Financial Investigator. А транзакциите не са били толкова финансово сигурни, както Уей е твърдял.
След това Уей си отмъщава на Бойд като изпраща заплашителни писма до New York Post и заявява, че ще съди изданието. Освен това очерня Бойд на фирмения си сайт, като не се поколебава да го обвини, че има връзки с организираната престъпност. Но благодарение на TheBlot, Бойд разбира, че отмъщението на Уей е станало по-изпипано.
Какво се случва по-нататък?
Случилото се показва как всеки, притежаващ малък капитал, може да се обяви за „журналист" с голямо влияние. Уей разбира, че най-добрият начин да представиш своята версия на нещата е да я направиш колкото се може по-достоверна. Той не само иска да добави нови елементи в случая, но и да симулира нюзрум, да наеме журналисти, да влезе в социалните медии и да се прави, че има истински новинарски сайт.
Междувременно в кухнята на TheBlot, журналистите започват да се усещат относно материалите, които Уей ги кара да публикуват. Имало е и много интересни новини, и статии за забавление. Някои от тях обаче нямали никаква новинарска стойност и редакторите се питали каква е целта на шефа.
"От самото начало забелязах, че Бен беше заинтересован да публикува материали, които атакуват определени личности. Той твърдеше, че така се бори с корупцията на Уолстрийт и разкрива хората, които вършат тези лоши неща" - твърди бившият главен редактор на TheBlot, Алиша Лу.
Когато Уей дава на Лу такива материали, най-често на флашка, тя невинаги е съгласна.
Пита го ред по ред, вмъква думи като „както се твърди" или „според слуховете", където може. Заедно с нейната колежка Йони Вайс, графичния дизайнер на TheBlot, започват да се чудят откъде идват тези статии и кой ги пише. Те никога не се появяват с името на Уей.
"В началото мислехме, че ги пише някой от китайските партньори на Уей, защото английският на автора беше ужасен. След бързо търсене, стана ясно, че материалите бяха насочени срещу хора, които Уей мразеше, защото са се намесили в бизнес интересите му" - разказва Вайс.
Адвокатът на Уей, Джъстин Шер, говорейки от името на клиента си, отказа коментар.
Вайс и Лу не са единствените, на които журналистиката на Уей не се харесва. Първият издател на TheBlot, Нейл Сент Клер, напуска скоро след появата на сайта през юли 2013 г., същото както и Нед Хепбърн, репортер, който си тръгва, защото Уей го е накарал да пише негативни материали за негови бивши бизнес партньори.
Лу напуска чак през април 2014 г. Въпреки, че знае какво всъщност прави Уей, тя остава по-дълго, защото има нужда от тази работа, а журналисти не се търсят особено.
Адвокатите на Блумбърг също се занимават с Уей. Чрез Туитър, където е имал хиляди последователи, Уей обвинява репортерката Дюн Лоурънс, с ресор Китай, че е извършила „сериозни измами". Нападките започват след публикации на Лоурънс, които косвено засягат бизнеса на Уей.
В своята статия в Блумбърг, „Журналистът и тролът", Лоурънс описва колко ужасно е било да напише името си в Google и да намери множество публикации, в които я наричат „некомпетентна", „расистка", осмиват теглото й и начина, по който изглежда. Тази информация е споделена и в LinkedIn и Twitter.
Въпреки, че няма нищо вярно в тези постове, те вредят сериозно на Лоурънс. На нея и на съпруга й е отказана жилищна застраховка, защото Лоурънс била рискова личност. Тя се притеснява и как ще продължи да работи, след като другите видят тези постове, особено китайците. „Дали ще отговорят на моите обаждания или е-майли?" - пита се журналистката.
Сайтът е плод на жаден за отмъщение мъж, но също така е и продукт на дигиталната ера и попада под защитата на първата поправка в конституцията. Жертвите може да ги дадат на съд, а журналистите имат право да пишат техните експозета.
Така в ерата на информационните технологии създаването на материали е евтино, правото на мнение е неприкосновено, а интернет не забравя. И всеки може да се превърне в медиен магнат.
Почти невъзможно е да осъдиш някого за клевета. Затова журналисти като Бойд и Лоурънс трябва да се разправят с Уей извън съда, на открития пазар, където тяхната дума е срещу тази на TheBlot.
Бойд също има проблеми в работата. Той трябва да обясни на един от спонсорите на блога си за какво го обвинява жълтия сайт. Въпреки дългогодишното им сътрудничество и прекрасните отношения, спонсорът преустановява даренията, уплашен от обвиненията, повдигнати от Уей.
„Тук е разковничето. Ако се бориш и ги следиш, ако ги засегнеш сериозно, те имат пари и не оставят нещата така" - казва Бойд.
Според разследващата журналистка Бетани Маклиън тази динамика кара младите журналисти да действат внимателно и да избягват проблемни ситуации. Тя припомня добрите стари времена, когато да получиш гневно обаждане от компания се считаше за престиж.
Но в днешната дигитална ера, изглежда, че всичко е позволено. Когато започва да отразява компанията Overstock през 2005 г., Маклиън се чуди дали фирмата е толкова печеливша, колкото твърди генералния директор Патрик Бърни Но след като сайтът Deep Capture, собственост на въпросната личност, я обвинява, че е спала с шефа си, за да получи повишение, журналистката решава да престане да се занимава с него.
Маклиън е писала срещу много мощни компании като Enron, но като майка на две малки деца, тя не иска да рискува. „По този начин Бърни спечели" - признава журналистката.
