Ако идвате от образователна система, различна от българската и такава, в която включването и интеграцията са норма, в Германия ще забележите, че няма достъп за инвалидни колички в сградите на доста училища. Няма брайлови надписи под табелите на класните стаи.
Никой не изглежда в аутистичния спектър или с каквито и да е признаци за психични заболявания. Всеки ученик имаше относително сходни интелектуални способности.
Проблемът е, че германската образователна система е много селективна. Децата са разделени в насочващи към университет гимназии или други типове средни училища още от ранна възраст, казва Тим Алберс, специалист по включващо образование в университета в Падерборн.
Двукатегорийната училищна система на Германия разделя учениците на такива, които се смятат за подходящи за висше образование, и такива, които биват насочени към професионални училища, когато те са завършили 10-годишна образователна програма.
Според много критици системата не само е дискриминираща по отношение на хората със специални потребности, но и срещу деца, за които немският е втори език.
Докладът "Образованието в Германия през 2018", представен миналото лято от министерството на образованието, установява, че децата от емигрантски произход, много от които биха могли да попаднат в обобщаващото понятие "деца със специални потребности" заради недостатъчното владеене на немски език, са маргинализирани и е малко вероятно да имат същите възможности като другите ученици. Изследването също така констатира, че системата от две категории училища поддържа неравенството.
Има много родители, които не искат децата им да посещават училище с деца с увреждания и прехвърлят децата си другаде от училищата, които обявяват, че ще интегрират класове, коментира Алберс.
Въпреки това всички изследвания показват, че подобно нещо е добре за децата не само като социални компетенции, но и като когнитивно развитие.
След избиването на 270 000 души с увреждания от нацистите, следвоенното германско правителство обяви, че ще защитава правата на децата с психични и физически увреждания. И все пак в продължение на десетилетия това е означавало сегрегирането им в училища за деца със специални потребности.
Едва след като родителите и активистите са оказали достатъчно политически натиск през 1972-а включването, макар че това понятие не е влязло в речника до 90-те години, е започнало да се приема за неотделима част от правата на хората с увреждания в Германия, позволяващи им да водят нормален живот.
Това вероятно прави не толкова изненадващ факта, че федералното правителство едва наскоро възстановява правото на гласуване на десетки хиляди хора със специални потребности, които са били премахнати от избирателните списъци.
"Германия не е стигнала все още особено далеч... повече деца са диагностицирани, но просто няма повече училища и учители, подготвени да преподават на деца с увреждания. Колкото по-голямо става детето, толкова по-трудно става за него да намери образование, подходящо за него. Някои деца пътуват с автобуси над 20 км до училище ежедневно. Ситуацията демонстрира сериозна стагнация", твърди Алберс.
Липсата на ресурси се утежнява и от 16-те различни федерални провинции на Германия, в които има 16 различни регулации, 16 различни правила за официално диагностициране на увреждания, и 16 различни правила за това какво може да се предлага на учениците с увреждания. Федералното правителство практически не може да се намеси, тъй като образованието е под контрола на всяка отделна провинция.
Въпреки че всички германски провинции гарантират равни образователни възможности за хората със специални потребности, те започват да спадат след основното училище и дори тогава ориентирането в системата невинаги е лесно.
Дори на университетско равнище пречките са озадачаващо трудни за преодоляване.
За Юлия Фаулхамер, активист и блогър, която страда от сериозно посттравматично стресово разстройство (PTSD), системата толкова наподобява творбите на Кафка, че се налага да напусне следването си в техническия университет в Кемниц в източната провинция Саксония.
По време, когато тя не може да контролира какво пише на хартия, как да го предаде в университета или как да се добере до къщи, от университета й е предложено универсално "решение": да се явява на изпити в отделна зала на територията на университета.
Всички опити за преговори с администрацията за постигане на решение, което да отговори на нейните специфични потребности, се сблъскват с поредни бюрократични пречки, въпреки добрите й оценки и голям интерес към образованието.
Също така професор й заявява, че някой, който е с психично увреждане, не би трябвало да следва психология.
"Първо трябва да подаваш отделна молба за всеки лекционен курс, всеки семестър (и отхвърлените молби струват по 85 евро всяка...)", коментира Фаулхамер. "Получих имейл през декември 2018-а, че случаят ми ще бъде решен през януари. Чаках целия януари... докато една седмица преди изпита отхвърлиха молбата ми и ми казаха отново, че единственият вариант е да се явя на изпита в отделна зала в университета."
"И до този момент не разбирам смисъла на тези правила... единственото, кото не мога да направя, е да се явя на изпит в сграда на университета. Защо това единствено ограничение да не може да бъде преодоляно? Защо не ми се разрешава да уча?"
Фаулхамер казва, че е обмисляла да подаде съдебен иск, но "съдилищата обикновено решават в полза на университета."
Продуктивност преди всичко?
"Когато става дума за включване и интеграция, съм изгубила много илюзии, макар да не считам нещата за напълно безнадеждни", коментира тя, като допълва, че когато хората със специални потребности искат равни възможности, "постоянно чуваме, че просто искаме повече преимущества" в сравнение с другите ученици и студенти. "Здравите хора трябва да изслушат болните, защото сме повече от просто болни."
"Каквото не е продуктивно, е безполезно. Това е Германия."
Алберс казва, че също е скептичен, че ще има значими промени, които да подобрят в близко бъдеще ситуацията за учениците и студентите със специални потребности, въпреки препоръките и изследванията от групи като германския клон на ЮНЕСКО.
Той подчертава, че голяма част от проблема се дължи на липсата на достатъчно учители и специализирана подготовка за тях.
Обучаващите се за учители се интересуват и от включване, и от интеграция на деца от емигрантски произход, но специалното обучение, което им е необходимо, на практика не им се осигурява. Имаме нужда от цели екипи от учители, които да внасят различна перспектива, за да може включването да се превърне в реалност, обобщава той.
