Най-неприятното място в София. Страшна цигания. Ебаси гетото. Всичко това сме го чували за Женския пазар. Първото никога не съм го мислила. Останалите две намирам за важни фрагменти, без които пъзелът на това място, съществуващо още от преди Освобождението, би бил по-подреден. А Женският пазар не е от местата, които вярват в реда. Затова тези, които го обичаме, го обичаме истински и донякъде необяснимо.
Преди се е намирал в самия център на София, където хората от околните села продавали на разглезените градски чеда продукцията си. Наричал се е "Житен пазар" и "Конски пазар", а после и "Георги Кирков". Спорно е откъде идва "женски" и всеки възрастен столичанин си има собствена версия - от това, че там пазарували предимно жени, та чак до смътния спомен за много жени търговки, които поемали бизнеса на пазара по време на война.
Женският пазар не спи дори посред лепкавата августовска летаргия - и по изгрев, и по залез, и в делник и в празник. Той си съществува в своя си ритъм, в такта на хилядите стъпки на хората и с ехото от глъчката на онези чужденци, които са минали, работили, живели и обичали там. Хем е шумно, хем не е шумотевица. Хем е енергично, хем не е напрегнато. И е шарено, и е кич. Хем е грозно, хем това му е хубавото - установеният хаос, гето-очарованието, кашлицата на този организъм, който продължава да живее, въпреки че прекалява с контрабандните цигари.
Миризмата на подправки, сурово месо, развален зарзават, пържена риба, парфюми "Хероина Херера" и дюнер образува онзи похлупак, под който всеки ден Женският пазар се събужда и заспива.Не зная защо е "женски", но това е мястото, където всяка жена е хубава.
По анцуг, с дете на ръце, с 2 дини под мишница, стара, млада, рошава, без грим, с прекалено много грим, проститутка или чиновничка - всяка е получавала комплимент, докато е минавала оттам. Е, вярно, подходът е далеч извън правилата на модерния хай-лайф етикет, но за непоносимостта към реда казахме, а понякога и едно подвикване „хабиби" от непознат стига. Вгледайте се в жените на Женския пазар. Сякаш повечето са забързани, супер ангажирани и имат „100 неща на главата".
Създават впечатление, че, ако се наложи, ще оправят реактивен самолет за нула време. Някак свръх „оправни" изглеждат. При туристическия ми вид (заради фотоапарата) и заради разкритието, че говоря български, една много държи да ми даде касова бележка, за да ми докаже колко е изрядна.Друга ми пожелава "още по-хубав да е вашият радостен ден", без да съм си купила нищо - само, защото й се усмихнах. Трета продава зарзават, мери на кантара, връща ресто и в бързината не пропуска да целуне малката си дъщеря, разрошила къдрици като тирбушончета върху челото.
Малката е наредила мерудия на кашон и вика с цяло гърло: „Айде, на магданозааа".
Мъжете на Женския пазар са особена порода. Хем всеки е различна, хем са част от една глутница. Та за тях ми беше мисълта - техните тежки стъпки са барабанът, който задава ритъма на това иначе "женско" място. А ритъмът е бавен - понякога са изморени тежки откоси, друг път тромави или хаотични пиянски крачки, трети път е просто туп-нала на земята джапанка, събута с палец. Мъжете на Женския пазар са от цял свят. Занимават се с какво ли не. Някои са тук от години, други - от дни. Едни ще останат, други мечтаят за Германия. Някои обичат България, на други им е тясна. Едните подсвиркват след българки, а някои се женят за тях.Случайно, но и по ирония на съдбата, повечето популярни места на Женския пазар носят мъжки наименования - Сръбска скара „При Зоран", Дюнер „Дейвид", Ядки „Алмонд", Скара „Гого", Алкохол и цигари „Алекс", Фризьорските салони „Принц" и "Lord 2000", Бистро „Рино", Механа „Чичовци". Тръгвам в ранни зори и първата ми цел е да отида при един месар, чието име и история не зная. Преди години, с апарат в ръка се разхождах на Женския и исках да снимам хората, но ме беше срам да ги попитам. Той ми викна: Снимай ме! Оттогава все искам да го снимам пак, но като отидох имаше твърде много клиенти. Явно е трябвало така да стане.
Фреди още не е отворил. Той е супер симпатичен мустакат чичо от Ирак, който май на всяка жена казва "мило". Собственик е на ресторант „Ашурбанипал", където в семпла обстановка може да преядеш с нещо вкусно за 5 лв. Често носи допълнителни неща, които не си поръчал и все (умишлено) забравя да ги включи в сметката. Прави ако не най-хубавия хумус в София, то поне най-мило поднесения. Няма меню, той сам ти казва какво е сготвил. Категоричен е, че българите нищичко не разбираме от кюфтета.
Творческа база "Славейче", уви, също не работи. Там можете да си поправите гайдата, в случай, че имате такава. Само че работното време е базисно, така да се каже. Работи когато си иска и както си иска. Няма ред и това е. "Мъжкият" портрет на Женския пазар сутрин е допълнен от двама очевидни наркомани, които ядат таратор с най-голямото смирение, на фона на заобикалящия ги хаос, както и трима чичовци, седнали на припек, а иззад тях надпис със спрей „Писна ми". Като за финал - пред фризьорски салон "Lord 2000"е паркирана патрулка, а вътре три момчета се грижат за прическата на един униформен.
На другия ден отивам по залез. Като в Хавана е - със стари коли и павета, но и с щипка "Истанбул". Месарят вече е затворил. Но в съседния фризьорски салон "Принц" тъкмо приключват. Двете момчета от Ирак са на по 25 и 35 г. Не живеят на Женския пазар, не те стоят зад култовото име на салона, но са ухилени до уши и на въпроса дали им харесва у нас, отговарят почти в един глас с „да". Защото „в Ирак знаеш ли какво е". Говорят чудесен български и се канят да ходят на море. Един след друг, „защото иначе кой ще работи"?
Пътьом срещам Уми от Танзания. Само неговото име чух добре и запомних. Има най-тъмно сините и ужасно мътни очи, които сте виждали. Женен е за българка. Имат две деца. Казва, че няма търпение да види 3-годишната си дъщеря, която е на село.
Минавам покрай закусвалня, за която работният ден е към края си. Докато мете, едно момче ми подсвирква. Не очаква да се обърна, камо ли да се върна. Връщам се и искам да го снимам. А той свенливо моли да не "хващам" метлата. С колегата му са от Узбекистан. Единият е тук от няколко години, другият - едва от няколко месеца. Веднага ми предлагат чай. По-младият, който е в България от по-скоро, говори доста разбираем български. Обяснението пак е жена българка.
Накрая както си вървя, ме догонва 3-годишно момче, засмукало сокче от пластмасова кутия. В очите му има някаква арабска закачливост, а и непокорните му къдрици са крайно издайнически. Майка му го настига и се заговаряме сякаш се познаваме отдавна. По това време - 21 ч, други жени по улицата няма. Оказва се, че семейството е от Стара Загора, но живее в столицата от години, все на Женския пазар.Малкият се казва Илия, има сестра на 8 г., която по думите на майка им е хубавица със същите къдрици. Жената признава, че я е страх да излиза вечер в квартала. Само до магазина, само ако е важно. За друг мъж в семейството не чух, но Илия изглежда скоро ще е напълно способен да поеме тази функция. На тръгване майка му ми казва: "И да се сещаш за нас". Непременно.
Стъмва се и, излизайки от "гетото", виждам пред себе си 7-8 души, очевидно чужденци, вероятно азиатци. 5-6 възрастни и 3-4 деца, увити в дрехи и одеяла. В нестройна колона поеха към новия си дом, някъде на Женския пазар - бъдещите хубави жени и мъжете, които ги обичат.
