Технологичният напредък е нещо, което приемаме за даденост. Сякаш не съществуваше времето, когато нямаше интернет и комуникацията беше в съвсем реални измерения. Представете си, че сте пропуснали последните 44 години и в един миг трябва да наваксате какво се е случило в начина на живот и изобщо в света през цялото това време.
Американецът Отис Джонсън преживя този рязък преход, по-точно сблъсък между мечти и реалност, след като излезе от затвора, след 44-годишна присъда и живот в изолация. Вече 69-годишен, възрастният мъж изведнъж попада в свят, който трудно може да приеме, докато за всички останали изобщо не е така.
Научната фантастика за Отис е нормалното състояние на нещата.
Неговата представа за света е от 1975-та година. Джонсън е на 25 години, когато влиза в затвора заради опит за убийство на полицейски служител и кражба от магазин за бижута. Днес, вече свободен човек, той се озовава на митичния Таймс Скуеър в Ню Йорк, в човешкия мравуняк - символ на информационното общество.
„Никога не съм виждал такива странни прозорци. Преди по прозорците имаше хора, а не видеоклипове", казва той, оглеждайки десетките рекламни екрани. Познати са му единствено уличните телефони, само че никой повече не ги използва.
Първоначалният шок идва от хората със слушалки и празен поглед, изгубен някъде много напред, буквално всеки втори, и Отис веднага решава, че те масово са агенти на ЦРУ. Това е неговият начин да обясни какво вижда, защото ерата на Стив Джобс и технологичните гении просто е минала покрай затвора.
Отис не знае, че „жиците" в ушите им са слушалки, през които тече любимата им музика, гласът на съпругите, оплакванията на децата и т.н.
Старецът не разбира защо си говорят сами - handsfree устройства не е имало през 60-те години на миналия век, когато е бил на свобода, когато е било съвсем друго време. „Някои от тях дори не гледат къде ходят, те говорят по телефона или гледат в екрана. Това е изумително за мен", допълва възрастният мъж.
Всъщност, Джонсън наистина е рядка порода, един от малцината затворници с толкова дълга присъда, които излизат на свобода. За сведение - през 2013-та година около 3900 души, лишени от свобода над 20 години, са освободени от американските затвори.
Това е около 0.7 на сто от всички пуснати на свобода затворници.
Мариеке Лийм, изследовател в Harvard Kennedy School, коментира, че грижата за социализацията на бившите затворници с дълъг престой зад решетките не е достатъчна. Тя е интервюирала затворници, лишени от свобода в продължение на десетилетия, за да установи, че свободният живот за тях означава огромни усилия - от ориентирането в градския транспорт и в съвременните технологии, до откриването на банкова сметка и пазаруването в хранителен магазин.
"В магазините има страшно много неща, наистина е трудно да си избереш храна. Фъстъчено масло и желе в един буркан, на едно и също място? Това е много странно", казва Отис, разхождайки се из щандовете в произволен супермаркет.
„Системата на затворите е изключително централизирана и работи по план. Там затворниците не решават кога започна и кога свършва денят им. Когато си живял по този начин повече от половината си живот, как тогава се очаква да се впишеш в обратно в обществото", пита резонно Лийм.
Когато напуска затвора през април миналата година, Отис Джонсън получава лични документи, съдебно досие, 40 долара и два автобусни билета.
Тъй като е останал без роднини, той се обръща към неправителствена организация, която осигурява жилища за бивши затворници от кв. Харлем.
„Включването ми в обществото се оказа малко по-трудно, отколкото очаквах, защото нещата много са се променили. Да бъдеш сред хора е невероятно, когато си живял в затвора толкова дълго време", коментира той.
Отис обича да се вози в градския транспорт, защото понякога му се случва да се заговори с някой от другите пътници. Той е загубил контакт със семейството си в края на 90-те години и осъзнава, че никога няма да може да го възстанови.
„Сега просто се радвам на възможността да наблюдавам хората, защото години наред нямаше с кого да говоря. Разхождам се, сядам в парка, медитирам. Не смятам, че обществото ми дължи нещо. Аз не живея в миналото, а в бъдещето. Гледам напред и това ми помага", казва Отис.
Въпреки всичко, той е оптимист. Защото, както казва самият Отис: "Хубаво е да бъдеш свободен".
