Г-н Аякс от десния тъч

На 7 декември декември 1966 г. играчите на Аякс за първи и единствен път в историята на клуба излизат на терена в изцяло бели екипи. Във въпросния ден червеният цвят е изцяло е монополизиран от Ливърпул. Англичаните, водени от легендарния Бил Шенкли, пристигат на Олимпийския стадион в Амстердам, за да отстранят от турнира за КЕШ някакви чудати холандци.

Градът е потънал в мъгла и бледите призраци на футболистите на Аякс, сред които е и 19-годишният Йохан Кройф, се стрелкат из наказателното поле на гостите и вкарват голове. Първият пада в 3-ата мин., вторият в 16-ата, третият - в 38-ата. Никой не може да повярва в случващото се, в това число и самите холандци.

Когато някъде към края на първото полувреме съдията отсъжда нарушение, дясното крило на Аякс остава с впечатлението, че това е краят на първата част и тръгва към съблекалнята. Спират го в тунела, връщат го на терена, дават му топката... и той моментално надиграва двама съперници и центрира към Клаас Нанинга. Някъде там, в мъглата, просветват цифрите 4:0, а реферът най-после дава сигнал край на полувремето.

Въпросното дясно крило на Аякс се казва Сяак Сварт и той до ден днешен смята, че онзи мач е бил най-успешният в цялата му кариера, независимо, че за амстердамския колос има още 602 срещи. За разгрома на Ливърпул неведнъж си спомнят също Кройф, Луис ван Гаал, който се е промъкнал на трибуните без билет, както и Шенкли.

И всички те отбелязват колко силно е играл Сварт, който сновял неуморно по дясното крило и понякога дори отнемал топката от свой защитник, за да подхване поредната атака. Именно през 1966/67 Сварт поставя личен рекорд по резултатност (29 попадения в 45 мача) и си спечелва специален статут сред запалянковците. Те започват да му викат „господин Аякс".

Както често се случва, бъдещият символ на клуба като юноша бледен едва не се оказва в най-големия съперник на амстердамци - Фейенорд. За покупката на старателния, но не и кой-знае колко талантлив младеж, клубът от Ротердам трябвало да плати 300 000 гулдена. Шефовете на Фейенорд обаче започнали да се стискат, като се надявали да свалят цената до около 50 000. В крайна сметка останали с празни ръце.

Що се касае до Сварт, той постепенно се налага в основния състав, където по онова време управлявали главно английски треньори. Особено го харесвал Вик Бъкингам. Той не само го научил да изпълнява безупречно любимия британски похват „пробив по крилото и центриране", но му наредил по-често да пробива в пеналта и да стреля сам.

През първия период на Бъкингам (1959 - 1961) Сварт става твърд титуляр, а от втория (1964 - 1965) до края на кариерата си не бележи по-малко от 10 гола на сезон. После идва Ринус Микелс.

„Първия мач под ръководството на Микелс няма как да го забравя" - спомня си Сварт - „Бихме с 9:3, а аз вкарах пет гола". С идването на Генерала Аякс започва да се превръща в един от най-интересните отбори в историята, печели КЕШ три пъти поред и прави такова силно впечатление в Европа, че ехото от „тоталния" футбол на Микелс, Ковач и Кройф се чува и до днес.

Всички големи трофеи са спечелени с непосредственото участие на Сварт, макар че самият той се отнася доста скептично към идеализирането на тоталния футбол: „Не ми харесва, когато наричат играта на онзи Аякс изкуство. В действителност излизахме на терена и ... фрас-прас - просто съсипвахме съперника. Искахме да бием, а красотата на играта за нас нямаше значение, повярвайте".

Не са малко съотборниците на Сварт от Аякс (начело с Кройф), които с огромно удоволствие  биха поспорили с него. Неслучайно английският писател и журналист Дейвид Уинър, автор на книгата „Брилянтно оранжево: невротичният гений на холандския футбол", твърди, че холанските играчи обожават словесните престрелки.

Най-важното обаче е, че в митичния Аякс от края на 60-те и първата половина на 70-те намират общ език и фини техничари, и железни бойци; и философи, и практици. Докато Кройф върти своите пируети и сменя неуловимо позицията си на игрището, Сварт работи в съвсем друга насока: учи се да играе с глава. Още от малък той не обичал да води борба за високи топки, но Микелс му помага да преодолее този недостатък. Така постепенно дясното крило става един от най-опасните футболисти на Аякс при центриранията от статични положения.

Кариерата на Сварт в Аякс едва ли щеше да продължи толкова дълго, ако не бе особеният му характер. Извън терена Сяак бил доста затворен (общувал само с близки приятели), суеверен (молел дъщеря си да целува бутонките му преди мач) и непредсказуем (отворил магазин за цигари, макар че през живота си не изпушил нито един фас).

Той обаче се преобразявал, когато ставало дума за футбол. Още като действащ играч се представял така: „Аз съм футболист от типа на Гаринча, Матюс и Сварт", а 20 години по-късно негодувал, гледайки играта на следващите поколения: „Никога не съм подавал топката на защитник, винаги се движех само напред!".

Неслучайно на финала за КЕШ през 1971 г., когато Аякс повежда с 1:0 на Панатинайкос и амстердамци се увличат в нападение, оголвайки тила си и давайки шанс на гърците да изравнят, Микелс на почивката вади от игра именно Сварт. Великият треньор по-късно разкрива, че в съблекалнята Сяак се разплакал като малко дете.

След края на кариерата си крилото не може да се откъсне от футбола и продължава да играе в „Lucky Ajax" - отбор на ветераните с най-малко 100 мача за клуба. „За щастие никога не съм имал контузии", обяснява футболното си дълголетие легендата.

Разбира се, феновете обожавали Сварт - не само отличен играч, но и предан на клуба. През 60-те години на стадиона идвала група персонални почитатели на крилото. През първото полувреме те се настанявали край дясната тъчлиния, а след почивката се местили на противоположната трибуна, за да гледат отблизо изявите на любимеца си.

Освен това част от привържениците на Аякс отъждествяват клуба с еврейската общност в Амстердам и веят израелски знамена по време на мачовете. Сварт, който е наполовина евреин, бил един от играчите, които възприемали тази традиция насериозно.

В знак на почит и благодарност, феновете съчинили няколко градски легенди за Сварт. В една от тях се разказва как на 7 декември 1966 г. заради високата влажност Сяак не успял да запали луксозния си ситроен и му се наложило да бута колата. Той пристигнал на стадиона половин час преди мача, сложил белия екип, стъпил в мъглата ... и разкъсал отбраната на Ливърпул на парчета.

* Материалът е част от поредицата на руския сайт Спорт Сегодня - „Недосегаемите", посветен на футболисти, прекарали цялата си кариера в един клуб.

Превод: Арам Потурлян

Новините

Най-четените