Връщайки се назад към кариерата на Хосе Мария Гутиерес, "вечния суперталант" на Реал Мадрид, е трудно да не се замислим колко повече можеше да направи този футболист с таланта си.
Елитен плеймейкър и понякога нападател, Гути беше продукт на школата на Реал и беше способен на гениални докосвания на терена, но при неговата кариера остана усещането, че не оползотвори напълно потенциала си.
Малцина са притежавали неговата футболна визия, но дали заради мързел, разглезване от славата или нещо друго, той сякаш не даваше 100% във всеки двубой и остана с някакви си 13 мача за националния тим на Испания.
13 мача! А трябваше да са поне стотина повече...
Всъщност вече по-скоро по навик поставяме под общ знаменател онези фигури във футбола с неоползотворен потенциал, които са имали таланта да станат едни от най-добрите в историята, но по една или друга причина това не се е случило.
Справедливо ли е да говорим така и за Гути и да го вкарваме в тази графа? Нека проверим, припомняйки си неговата необичайна кариера.
На първо място трябва да отчетем, че този играч, някога определен от собствения си клубен президент като "обещаващ", макар че вече беше на 31 г., има 5 титли на Испания и 3 трофея от Шампионската лига в 15-те си сезона в Реал Мадрид.
Той беше част от няколко легендарни състава на "Белия балет" и игра с Кларънс Зеедорф и Давор Шукер през 90-те, със Зидан, Феномена Роналдо и останалите Галактикос в началото на 2000-те, и после с Кака и Кристиано Роналдо в последния си сезон.
В тези състави Гути изпълняваше различни роли. При юношите се изявяваше първо като нападател, после беше преместен в халфовата линия. В първия отбор за малко стана нападател и отбеляза 18 попадения през сезон 2000/01, преди отново да бъде върнат назад и да освободи място за Роналдо, Раул и други звезди.
От по-задна позиция Гути направи своите най-блестящи мачове и овладя до съвършенство изкуството на асистенцията.
Топката се лепеше за левия му крак и с него той я пласираше по колкото неочакван, толкова и съвършен начин в пространството зад противниковата защита - точно там, където за такива като Раул, Мориентес, Ван Нистелрой и двамата Роналдо оставаше само да преодолеят вратаря.
На Гути принадлежат двата може би най-прекрасни голови паса с пета, които някога сме виждали.
При втория от тях, дошъл към края на кариерата му в Реал през януари 2010 г., той беше сам срещу вратаря, но вместо да стреля, избра триково да върне към връхлитащия Карим Бензема. Това беше момент на чиста лудост и фрапираща брилянтност. На другия ден "Марка" посвети първата си страница на този пас и го нарече "Петата на Бог".
В същото време обаче, някои фенове на Реал биха ви разказали и за другата страна на Гути.
Биха описали един сприхав и капризен играч, който обичаше да изчезва в големите мачове и изглежда си изкарваше картони просто от скука.
Безспорно той беше суетен и горделив и за него прическата беше не по-малко важна от представянето на терена.
Една от най-известните истории за Гути се случва по време на втория период на Фабио Капело като старши треньор на Реал. Строгият италианец инструктирал своите футболисти да го чакат на централния кръг в началото на тренировката. За да види кой изпълнява нарежданията му, той нарочно закъснял с 15 минути.
С пристигането си, Капело заварил само един играч, Гути, да се крие от слънцето, заврян под скамейката.
Плеймейкърът, който неведнъж е носил и капитанската лента на Реал, обичаше да си почива и не го криеше. Даже по време на последния си сезон за клуба не само правеше асистенции с петички, но и си призна в интервю, че мисли да спре с футбола и да се оттегли на плаж в Тайланд.
Бившите му съотборници Стив Макманаман и Майкъл Оуен наскоро признаха, че не са виждали по-суетен футболист от Гути. "Държеше си огледало точно до своето място в съблекалнята", подчерта Оуен.
Дори тези истории да са само върхът на айзберга при Гути, справедливо ли е да го определяме като мързелив и като лош професионалист?
Днес морализмът във футбола понякога е прекален, особено относно работната етика и почивката на играчите. Тези, които си прекарват добре в свободното време все по-лековато получават етикета "егоистични плейбои", а тези, които остават на терена един час след тренировка са почитани като някакви свръхчовеци.
Гути не стана нито Пеле, нито Марадона, но успяваше да се пребори за място в първия отбор на големия Реал Мадрид, а беше просто момче, тръгнало от школата. Момче, пред което вратите се затваряха една по една с привличането на нови и нови Галактикос на позициите, където той играеше.
Въпреки обстоятелствата, Гути превърна в реалност това, за което мечтаят милиони испанци.
А да се чудим колко по-добър е можел да бъде би означавало просто да гледаме по ненужно песимистичен начин на една славна кариера, изпъстрена с общо 16 трофея.
И с изпълнения като тези:
