На икономически жаргон е прието да се казва, че работната заплата е равновесната цена между търсенето и предлагането на труд. Ако има голямо търсене, но малко предлагане на труд, работната заплата ще се покачи.
Това е на теория, но на практика работната заплата е цената не на труда - на това, че си отишъл до работното място и стоиш (седиш, лежиш) там осем часа - а на резултата от труда. Работодателят си следи сметките и рядко би държал служител, който му носи загуба и е без перспективи. Обаче ако трудът на работника помага за печалбата, в кръга на логичното е той да бъде награден и поощрен с по-добри пари.
Това, разбира се, е историята в частния сектор. В публичния сектор заплатите се определят не от равновесие, постигано от пазара, а от - от кого? От държавниците? От общинарите? Заслужават ли те тези звънки български етикети, щом политиката им по работните заплати или отсъства, или пречи на икономиката, или е директно криминална?
Во благу чуждому инвеститору
Ниските заплати в България може и да не се харесват на българите, но са безценни в очите на чуждестранния инвеститор. Това послание за пореден път отправи Борислав Стефанов, изпълнителният директор на държавната агенция за инвестиции. В петък Стефанов говори на конференция в София, посветена на демографията и пазара на недвижими имоти в Европа.
Предлагам това да бъде наистина последният път, когато хора от публичната власт си позволяват да обясняват колко хубаво е заплатите в България да са ниски.
Припомням, че Министерството на икономиката наскоро плати 200 хиляди лева на консултантите A.T. Kearney за да ни кажат, че с ниски заплати инвеститори не се ловят. Същото се отнася и до ниските данъци - инвеститорът по-скоро ще застане нащрек, отколкото ще се юрне да си дава парите в страна, където всичко е безбожно евтино.
Само споменавам трудното за оборване заключение, че чуждите инвестиции са фетишът на българската политическа икономия. Моля да се замислим над въпроса: защо Nokia затвори завода си в Румъния? Та нали цената на труда там е в пъти по-ниска от Финландия и Германия? Да, ама в Азия е още по-евтино, а в Румъния има бюрокрация. В условията на глобална конкуренция, политиката на ниските заплати има таван на приложимост в Европа.
Вече не можем - и слава Богу - да шашнем инвеститора с изобилие от евтина работна ръка. Инвеститорите днес биха ни оценили според квалификацията на персонала, културата на труд - и търсенето на вътрешния пазар. А за последното е нужна покупателна сила, тоест добри заплати. Няма как с въглища да се изстреля ракета в космоса. Покупателна сила е нужна и за образованието на населението, за придобиване на тази трудова квалификация.
Следователно има достатъчно икономически аргументи да твърдим, че не ниските, а по-високите заплати в България биха увеличили чуждестранните инвестиции в дългосрочен план.
Това впрочем Стефанов в някои от по-новите си интервюта доказва, че разбира. А водещите работодателски организации в България, похвално, в последните месеци също се дистанцират от политиката на ниските заплати и препоръчват повече прагматизъм на образователния пазар. Така че действително е време Българската агенция за инвестиции да скъса със стария си, бих казал унижаващ ни репертоар.
Публичният грях
Данните на националната статистика за Брутния вътрешен продукт според метода на доходите показват, че най-много пари за заплати отиват в държавния сектор. През 2010 г. за държавно управление, образование и здравеопазване са платени компенсации - т.е. работни заплати и осигуровки - от около 7.37 млрд. лева, което е почти 30% от цялата сума, платена на светло за труда в България /25.75 млрд. лв./
30% не е шега работа. Държавата плаща с около 1 милиард лева повече заплати и осигуровки по сравнение с вторите най-важни работодатели - индустрията и енергетиката. Давам този пример само за да подчертая, че държавата все още има ключово значение за българския трудов пазар. Държавата (все още) е толкова важна в България, че не може да се пренебрегне в нито една що-годе сериозна дискусия за реформи.
Определяйки по свое усмотрение заплатите за големи масиви от населението, държавата задава стандарти и за частния сектор. По косвен начин държавата определя и цената на определени умения и квалификации сред хората в обществото. Логиката е много проста - толкова проста, че е страшна.
Когато държавата каже, че учителят по български език ще получава примерно 500 лева в месец, трудно частният бизнес ще предложи на най-добрите българисти повече от 800 лева. Още повече, българисти са нужни предимно за осигуряване на публична услуга. И в крайна сметка обществото няма да цени особено доброто владеене на български език, щом да речем учителите по латински получават 1500 лева.
Днес в България заплатите в публичната сфера за хора, притежаващи квалификация като математици, информатици, инженери, биолози - са унизителни. А в същото време пред очите на цялото общество депутати и политически партии си гласуват концерт от придобивки. Не е чудно защо у нас толкова малко студенти се записват да учат точни науки. Толкова доходоносно е да си политик в нашата страна, че най-вероятно в обозримо бъдеще ще поставим световен рекорд по политици на квадратен километър.
Ясно е - с ниските заплати за своите редови служители, държавата в България изкривява трудовия пазар. Най-големият работодател подбива цените на пазара на труда.
Държавата обаче няма как да плати по-високи заплати на всичките свои многобройни храненици, без да задълбае в бюджетни дефицити. Пък и на какво отгоре?! Не е лъжа, че в държавната администрация още лежат армии недобросъвестни, неспособни, демотивирани работници. И те казват: няма как да е иначе с нашите ниски заплати.
Порочен кръг? Нищо подобно - нежелание за административна реформа. Но така или иначе назряват сериозни съкращения в държавния сектор, съчетани с масово навлизане на електронни административни услуги - и рязко вдигане на заплатите за останалите качествени служители. Държавните заплати трябва да са висок стандарт, който частните фирми да гонят.
Що се касае до образованието, заплащането на труда на учители и преподаватели би могло да придобие по-приемливи измерения с поемането на част от разходите за образователната услуга от ползвателите й. Това в още по-голяма степен се отнася до здравеопазването, макар че и новата серия реформи упорито заобиколи тази опция.
Лекарството срещу пагубния държавен дъмпинг на труда е известно: по-малко безплатни публични услуги и по-високи заплати. Уместно е в хората да остават повече пари и те сами да решават за какво да ги разпределят - дали за по-високи пенсии, за по-добро образование или безгрижни купони. Политиците обаче са страхливо племе. Статуквото в момента напълно ги устройва.
Ама защо са ви повече пари?
Да напомним на г-н Борислав Стефанов за последно, че философията, възторгваща се от бедния народ, е ретроградна, феодална, антикапиталистическа. На практика тя е отживелица от позорния период на масова бедност при социализма.
Хората в България, които полагат производителен труд, се нуждаят от достойни заплати, за да се засили икономическата активност и икономиката ни най-сетне устойчиво да тръгне напред. По тази причина държавата трябва да престане да бъде прибежище за демотивирани неспособници. Държавата трябва да плаща много добри заплати, но само на най-добрите.
Без покупателна сила сред населението, малкият бизнес ще продължи да крета завинаги. Тълпи от обезверени хора ще се люшкат напред - назад от избори на избори; страната ни винаги ще остава азиатското предверие на Европейския съюз.
Колкото и да е странно, някои родни икономисти отдавна се чудят как да се увеличи количеството на парите сред населението. Появиха се няколко нестандартни идеи, които за добро или лошо не получиха политическа подкрепа и останаха апокрифни.
Сред най-известните предложения е да вземем едностранно решение да приемем евро като паралелно платежно средство на лева. По този начин количеството на парите може да се удвои - с поносима инфлация и без натиск върху платежния баланс. Но политическата опозиция в Брюксел за подобен ход /удал се на Черна гора/ изглежда непреодолима.
Повече пространство за размишления дава валутният борд. Въведен през 1997 г., той в момента прави от българския лев уникална в световен мащаб „златна валута", тъй като левът има покритие: международните резерви на БНБ. Привързването на валутата ни към еврото осигури на България безценно политическо спокойствие, но то не позволява количеството на парите у нас да нарасне в степен, която би оживила икономиката. Бордът е икономическа спирачка. Но е непоклатим - не за друго, а защото е залогът за членството ни в еврозоната.
Опитен българин, в чийто здрав разум нямам основание да се съмнявам, предлага директно да посегнем на безграничната печалба на капиталиста. Той счита, че трябва да се определи максимална норма на печалба за различните типове предприятия и отрасли, както и минимален процент на труда в себестойността на продукта. Тоест примерно ако капиталист продава в обществена поръчка продукт за 1 лев на държавата, той има право да спечели 15 стотинки и е длъжен да плати за труд 35 стотинки. Мога да оправя куп възражения, но фактите говорят, че със сходен механизъм хитлерова Германия постигна сериозни резултати.
Напълно ясно е, че подобни новаторства няма да намерят подкрепа сред политици, които искат да бъдат преизбрани. За по-сигурно българското правителство реши да компенсира част от свитите разходи на домакинствата с публични пари. Щом сме в криза и депресия - да строим пътища и магистрали. В учебниците пише почти така, но проблемът е, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река. От Голямата депресия ни делят 80 години. В епохата на космическите изследвания строители, а не учени обират държавната помощ в България.
Та като цяло ни остава единствено да се възторгваме на анализите на някои банки, че през 2012 г. заплатите в България ще се покачат с нови 10% до средно 770 лева на месец, а през 2014 - 2016 г. ще станат почти нормални, ако всичко върви добре. Тъкмо навреме за откриването на магистралите, защото нали помните, ще се плаща за да си минаваме по тях.
Ценен е трудът на общинския директор
В момент, в който цялата икономика на България страда заради стиснатите държава и работодатели, една община реши да пипа смело. С надеждата да задейства мултипликатора на доходите, т.е. заплатите да се превърнат в потребление, инвестиции и в още заплати, тя предостави наистина много пари на най-доверените си, старателни, способни - безценни служители, пардон, директори. Този герой, разбира се, е Столична община.
А безценните директори се намират в „Софийски имоти" и вземат средно 2433 лева месечно, което е с близо 700 лева увеличение за една година. Сякаш за тях съм писал по-горе. Само да не бяха 700 и хилядите, които „Софийски имоти" дължат като дивидент на общината, без да броим 533 хиляди лева неплатени данъци и такси. А в столичната фирма „Галатея", която стопанисва ученическите лагери, при 371 хил. лв. загуба за 2010 г., заплатите за директорите са скочили от 600 на 1800 лева.
