Вижте, едва ли има по-наивен и вреден продукт на съвременната ценностна система от позитивното мислене. И едва ли има по-глупашко поведение по време на пандемия от заравянето на главата в пясъка по подобие на някогашния щраус, който беше изрисуван на култовите дветдесетарски презервативи "Cool".
Но... но... НО... докато сутринта гледах в сутрешния блок на БНТ как интелигентен млад мъж говори увлекателно за хорър литература, предаването бе прекъснато от брифинга на Националния оперативен щаб.
Така разбрах от проф. Мутафчийски, че лошото тепърва предстои. Идва трета вълна. Нов пик. Нови щамове. Червени зони. Фитнесите са опасни. Ресторантите са Сцила и Харибда. Няма да ги отварят. Добре. Добре. Подкрепям всичко това, подкрепям мерките, подкрепям спазването им. Получавам киселини от телевизионните включвания на Ричард Алибегов.
Изгледах брифинга и останах на БНТ, където мигом се появи обява за тема "Главоболието: симптом на COVID или симптом на друго сериозно заболяване". Тъй като имам главоболие всеки ден откакто изкарах COVID насам, се зачудих за малко дали е пост-ковид синдром, или обикновен мозъчен тумор, след което превключих на bTV. Там българската Тайлър от "Дързост и красота", д-р Неделя Щонова, с наслада, възбуда, хъс, плам, страст и вдъхновение предъвкваше думата "метастаза" все едно е маршмелоу.
Темата на "Духът на здравето" беше "Как да предотвратим смъртността от рак в условията на пандемия". Секси.
Като по чудо, Гала беше поканила две момчета от "Откраднат живот" да говорят за кино. А вие се бъзикате с "На кафе". Послушах актьорите няколко минути, но после върнах д-р Щонова и метастазите, защото като цяло са ми по-интересни от българските сериали.
Далеч съм от идеята, че медиите трябва да отразяват само истории за хора, които снимат изгреви и правят фигурки на хипопотами от глина. Нито мисля, че пандемията е маловажна тема и не трябва да й се обръща внимание.
Напротив, добрата информираност и адекватно поднесените факти са базисно оръжие в борбата с "китайския вирус" (липсва ми Тръмп, който така и не спря да го нарича така).
Но информационният водопад от новини и теми за болести просто е твърде голям, наистина, твърде заливащ и удавящ. Колкото и опасен, страшен и безсърдечен да е животът (а той безспорно е точно такъв), не може да го живеем сякаш е низ от болести и опасности, които те млатят докато сърцето ти работи и накрая една последна те хваща за ръка и те праща по живо по здраво в махагонов ковчег под земята.
Защото каквото и да се случва по света и у нас, така не може да се живее. Дори в най-мрачните моменти от историята, по време на война например, хората са намирали своите малки, интимни пространства, в които да се изолират от безкрайната болка и непосилния страх и да се посмеят, да правят секс, да поговорят. Независимите европейски филми, в които светът е направен само от мрак и депресия, а потисната жена с увиснали гърди плаче под душа цял живот не са реалистични. В реалния живот винаги има и светлина.
Вероятно сте попадали на пирамидата на Маслоу, в която са изписани и степенувани човешките потребности. Най-отдолу стоят физиологичните нужди (храна, вода, сън, здраве), а най-горе: самоусъвършенстването (духовност, учене, постижения).
Скоро ще стане една година, откакто съществуваме само на най-долното ниво, като здравето е доста спорен и плаващ елемент.
Непрекъснатият, продължителен дистрес нанесе огромни поражения. Не може да ги сравняваме с онези, които нанесе SARS-CoV-2, измерено в човешки животи, увредено здраве или икономически последици. Но психичното здраве никак не е по-маловажно от физическото, а при много хора пандемията го направи на пух и прах.
Хората изгубиха смисъла си, ориентирите си, връзката си с Висшата сила, вкуса към живота. Спряха да планират, да целеполагат, да се вдъхновяват и да живеят. Съществуването стана по-малко човешко и повече животинско.
Страхът се всмука в самите устои на живота и стана водеща сила, понякога единствена сила. И колкото и да е важно за медиите да предават максимално бързо и напоително информацията за вируса, между безпристрастното съобщаване на факти и всяването на ужас все пак има граница. Когато реалността е пропита с ужаси, тази граница е безумно тънка, но все пак съществува и е добре онези, които доставят света до домовете на хората, журналистите, да я виждат и спазват.
И докато основната задача на средствата за масова информация е да съобщават и предават новините, както и да изразяват и отразяват гледни точки и мнения, то има и една друга, по-невидима, морална задача: а именно да вдъхват малко надежда на потребителите си по време на криза.
Номинирането на Мария Бакалова за Златен глобус е полъх въздух в смога на COVID-медийната картина, но не е достатъчно. Трябва да има и друго.
Има и друго.