Едно време баба ми обичаше да казва, че навремето е чела книги, за да черпи сюжети за това как да обича по-романтично.
Тя беше родена през 1929-а - годината, в която група инженери построяват 60-ватов радиопредавател в София. Кажи-речи, тя е расла, докато вечерите са започвали полека да се изпълват със звука на радиото и хората са оставяли книгата си на шкафчето, за да послушат малко човешки глас.
Когато тя е раждала второто си дете, телевизията тъкмо е започнала да разцъфтява в "буржоазния дом", преди да стане задължителна във всеки. Помня, че четеше доста, но в един момент книгите започваха да прашасват, а тя се загледа фатално по "Дързост и красота". Веднъж я попитах какво толкова ѝ харесва в този сериал, а тя ми каза, че хората там много хубаво се обичат.
Има ли наистина такава разлика между двете - когато човек чете, черпи идеи за живота си, а когато гледа, влиза в живота на другите?
Всъщност днес книгата по-скоро се превърна в метафора за онова, което най-много ни липсва: време да не присъстваме в света.
Може би заради това днес говорим за четенето като за застрашена дейност.
Някои ще кажат, че това не е вярно - просто в човешката история са се появявали винаги нови интересни неща, които да оставят книгата на изчакване на рафта.
Така излиза, че интернет е последният ѝ голям враг, но това просто е нова среда, от която книгата не е изключена - тя влезе в аудиоформати, в онлайн четения или дори във фейсбук статуси. Тя е и част от начините да присъстваме в същата среда по-престижно.
Само че извън нея, в анонимното ни, самотно съществуване, я застрашава не друго, а нашето ежедневие.
Може би заради това, когато социалната изолация стана част от него, почти всички видяха това като спечелено време, а приоритет за много хора се оказа най-после спокойно да почетат. Да хванат най-накрая една хубава, дебела книга и да седнат мирно.
Така че не мишката или сериалите изядоха книжката, а животът, в който е важно да знаем точно колко време трае един епизод. Киното и попкултурата находчиво се адаптираха към това и компенсират нуждата от чужди истории, която в едни по-спокойни времена е била монополизирана от литературата.
И това не означава, че вече нямаме нужда от нея - ако сега успяваме да седнем спокойно и да не затваряме книгата в полунощ, независимо дали главата е свършила, значи сме си върнали една "нормалност" обратно.
Затова може би трябва да гледаме на четенето и като на човешко право - да черпиш идеи за живота, без задължително да ги прилагаш в него. А във време, в което основна цел на всеки е да не губи време, това си е чиста печалба.
