Първият полъх на самостоятелност в живота обикновено ухае на запържен лук, спуснат триумфално върху едър слой олио в тиган, намерен в шкафа в квартирата.
Както всичко останало, което се случва за пръв път, да сготвиш сам миш-маш без укорителните наставления на строгия авторитет в кухнята е приятно и те кара да се чувстваш велик.
Нищо обаче не легитимира повече живота ти на възрастен човек от първия ремонт с прилежащия любим клетник, с когото сте сигурни, че ще взимате решения сами. Наивно, но симпатично предположение.
Всичко започва добре. Обаждаш се, мамо, така и така, ще си имаме наше място, оттатък - фойерверки, ей сега казвам на баща ти. И едно "ние ще помагаме", което се прокрадва очарователно някъде насред еуфорията и затова не предизвиква належащото притеснение.
Всъщност да - ти искаш помощ, затова в началото охотно се съгласяваш да я получиш. Представяш си я по следния начин: когато всичко е готово, те да дойдат на гости, да кажат "браво" и с това да помогнат за затвърждаването на убеждението, че сте страхотни самостоятелни млади хора.
Да, обаче неяснотата и уважението - все пак те са минали вече през ремонти и какво ли не - те кара да поискаш и съвет.
Грешка първа. Показваш снимка на кухнята (в много суров вид) и питаш следното: "Мислиш ли, че тук ще е добре да се сложи една пералня?". Следва обаждане. Как ще мислим за пералня, като има стена за събаряне?
Напълно било видимо, че ако старата дограма се махне, сложи се една арка и остъкления балкон се приобщи към останалата стая посредством смяна на дограмата и там, всичко ще е далеч по-хубаво.
Нещо повече - да не го направим сега би означавало, да си го кажем честно, че сме едни глупаци, които ще се сетят, че е трябвало да го направят след 2 години, когато всички промени ще са трагично сложни.
Първоначално реагираш с "не, и дума да не става". "Ти си знаеш", чува се отсреща. Съмнението е покълнало в душата ти.
Какво да правиш? Сега ще трябва да презентираш вкъщи идеята на родителите си сякаш е твоя собствена. Правиш го. Вече не си сигурен дали всъщност идеята не е твоя.
Срещаш съпротивление, това не е било в плановете ви. Казваш "да, прав си, не е сега моментът". "Добре де, нека помислим".
Докато се усетите, сте доста отгоре над предвидения бюджет и в кухнята има отряд от майстори, които къртят.
Грешка втора. Добре, бяхте прави, но оттук насетне ще решаваме за всичко сами. Да, може да дойдете с нас до мебелния магазин, само без да давате идеи.
Докато се усетиш, гаджето ти пробва матрак с майка ти, защото сте били на крачка от това да направите много, ама много грешен избор с миналия. Плюс това тези шкафове, които сте харесали, са много непрактични и за какво ви е да са черни.
Друго си е човек да вземе бели - чиста работа - а и е модерно.
Ще се връзва и с пасторалния килим, дето подминахте преди половин час, без да забележите, и пердетата от магазина на Пиротска, които се връзват чудесно с него.
И защо искаме диван, а не ъгълче? Не че се меси някой, но е много по-удобно, а и мислим ли между другото като я взимаме тази огромна спалня къде ще се сложи креватчето на детето? Не че ви притиска някой, разбира се, Бог си знае работата, важното е да сме живи и здрави.
А този гардероб защо? И пак ли ще се взимат тези грозни хартиени абажури, вместо една хубава голяма лампа, както си трябва. Ние си знаем, де. Да си купуваме каквото си искаме, нали ние ще живеем там в крайна сметка.
Три месеца по-късно: семейна вечеря. Нашите пристигат.
Всичко така добре се е получило, казват.
Само малко си попрепържила лука, казват.
