Пиша това, докато следя на живо ситуацията в София. Чувам викове, гневни възгласи, шумни свирки и вувузели. Времето навън - мрачно, ветровито. Съвсем леко проблясва слънце, дали знак за промяна или последния лъч светлина, който ще видят българите.
Обстановката е тежка, някак носталгична, но не защото ни липсва свобода, а защото не сме достигали до такава. Шумът става все по-силен, дните все по-тежки, новинарските емисии все по-негативни. Кога за последно топ новина беше научно откритие на някой българин?
А кога за последно чухте, че не ни искат в Европа, гонят ни от Великобритания, нападат съгражданите ни с ножове, българи се подпалват като последна индикация за безпомощност?
Чуваме това всеки ден. И не само. Изберете си телевизионен канал, настанете се и слушайте с ужас - думи, а не дела. Затова ли живеем? Затова ли избрах да остана в БЪЛГАРИЯ?
Чува се женски глас: "Дайде ми един камък, бе!" Отекват още много гласове - нечути, неразбрани, пренебрегвани. Сто петдесет и два дни на протест. Има ли държавата ни толкова пари, че да подкупи всички тези протестиращи? Зад виковете и разветите знамена ли се крият изчезналите пари за здравеопазване и наука? В протеста ли се изгубиха добавките към пенсиите? В хаоса и мизерията ли ще загине БЪЛГАРИЯ?
Аз съм обикновен студент. Боли ме, че семейството ми страда. Огорчена съм, че моята майка работи и дава всичко от себе си, но не получава нищо в замяна. Потресена съм, че моят баща се е предал, защото вече не вижда надежда. Аз няма да се дам, защото ще бъде честно да нямам, само ако не положа усилия, а не да влагам сърце и душа, но да не са ми предоставени възможности.
Аз няма да се дам, защото съм се родила да бъда свободна, да се развивам, да живея. Аз не се давам, защото родителите ми не заслужават да изживеят поредното страдание. Аз няма да се дам, защото съм се родила в БЪЛГАРИЯ.
Чува се мъжки глас: "Това не е живот!". Наистина не е. Вече е трудно да се каже дали ЖИВЕЕМ, но е още по-трудно да определим дали и СЪЩЕСТВУВАНЕТО ни си струва. Носим се по течението, ставаме част от безредието и вече не виждаме изход. Не е честно да се налага моето семейство да избира между сметката за парно и почивката на море.
Не е редно, да се лишиш от заслужената почивка през лятото, за да може чисто физически да се крепиш през зимата. Не е нормално краят на месеца да ти се струва като край на живота, защото парите в "семейната касичка" са свършили. Не е хуманно да съдиш младежта, вместо да спомогнеш за развитието й. НЕ на това, да ставаш сутрин с мисълта: "Дали не направих грешка, че останах?" НЕ на поругаването на БЪЛГАРИЯ.
Помните ли заканата на хан Крум: "Като не искаш мира, на ти секира!" Радикалността ли е това, което ще доведе до промяна? Нахлуването в парламента ли ще сложи край на своеобразната окупация, която е ръководена от управляващите? Не са ли и те хора? Къде остана тяхната съвест, техните сърца? Или вдигнаха ръце и поеха по утъпкания път на корупцията и бездействието? Какво бихме направили ние на тяхно място?
Историята е доказала, че българите са "послушни" единствено под контрола на едноличен владетел. Един ли трябва да ни обединява, къде и КОЙ е той? Родил ли се е онзи, който ще укроти българския нрав и ще сложи край на мъките на "българска майка юнашка"? Или трябва да дойде онзи, който не иска да укроти нрава, а ще даде почва за развитие и повод за гордост?
Химнът на Република БЪЛГАРИЯ звучи от хиляди гърла. След него: "ОСТАВКА! ВЕДНАГА!" Нима над вратите на Народното събрание не пише: "Съединението прави силата"? Може би силата си остава в парите, а парите - в ръцете на управляващите.
Единственото сигурно нещо е, че българите са разединени. Едните, стоплени от мисълта за капитала. Другите - с горящ в сърцето огън. Огън, който подухващият навън "вятър на промяната" разпали. Изходите са два - или ние ще се "изпепелим", или парламентът ще "изгори" из основи.
П.П. Ако откривате грешки, простете. Все пак, аз съм просто част от младежта, която оставихте на произвола.
