Голямата уста на Волгин беше затворена. На най-интересното журналистическо явление (да ме прощават и отляво, и отдясно) беше профилактично затъкнат мръсния парцал на типично българската автоцензура, докато за пореден път изнасилват българския народ.
Трябва, обаче, да се знае едно - свободата се дължи на достатъчно голям брой големи усти. Тиранията, при която няма ляво и дясно и чиято политическа посока е само надолу, се прави от преобладаващ брой задници.
Не споделям, ама въобще, политическите възгледи на Волгин.
Както и това, че ни ги сервира доста безцеремонно. Но и не съм очаквал друг стил от него.
Често ми се иска да реагирам, да му се противопоставя, да го оборя, но единственото средство, за което съм се сещал е да напиша и да кажа своето мнение. И, ако не съм го направил, за това съм си виновен само аз.
Сега, едни лица, известни единствено с любовта си към политически безопасния спорт, решиха да свършат нещо, с което си въобразяват, че правят услуга на моята пасивна негативна позиция. Решиха да помогнат на десни жертви като мен и да вкарат звяра в клетката, докато спокойно се разхождам в зоологическта градина на българската политика.
Грешка! Голяма грешка!
Тези журналистически херострати ще останат в историята само с този си акт, плод на нискочелата комбинативност на държавните апаратчици, които нагаждат подобни безличия начело на държавните медии като предпазен клапан за спокойното си угояване от несекващото изобилие на народната трапеза.
Бездарието ликува. Неговата болка от липсата на аргументи, талант и просто акъл е уталожена. Няма вече кой да дразни посредствеността, която заля общественото пространство чрез медии и интернет, и която се взе твърде насериозно.
На тази умствена и политическа посредственост, която
истерично се кичи с десни етикети и се разхожда чорбаджийски из публичното пространство,
следва да припомним, че когато Волгин защитаваше свободата на словото, сиреч, свободата и демокрацията, когато се опълчваше на всеки следващ нахален властник, просто защото имаше самочувствието на интелигентен и свободен журналист, който смята, че това му е работата, но и чиито предизвикателства е едновременно гордост да посрещнеш.
В цялата си кариера допреди последните избори Волгин всъщност беше типичен либерал. Смятам, че и той няма да го отрече. Той и сега не е антилиберал. Той е антинеолиберал, каквото и да значи това.
Тази негова настояща позиция всъщност е една болезнена носталгия към либералните мечтания и възторзи на предишните години, когато имаше надежда, че и България има потенциал да стане демократична, нормална държава и която с младежки ентусиазъм споделяше и той.
Защото смел е този, който има надежда.
А Волгин беше смел. Сега е по-скоро отчаян и прави някакви депресивни изхвърляния. Колкото по-ясно се провиждаше илюзорния характер на тези очаквания, толкова по-наляво отиде и Волгин.
За неговото разочарование от либералните перспективи и направо за неговото отвращение са виновни повечето от тези, които сега го корят и го разпъват на позорни стълбове - нелепият остатък от разгрома на либерализма в България, отпадъците от излъганите мечти на хората за справедливост и морал, тези които сега се кичат като десни, но схващат дясното само като неприкосновена частна собственост като основа за безгранично трупане на пари.
На този фон позата на Волгин е една силна и нужна провокация към т. нар. дясно. Нещо като:
А сега да те видим! Излез и се бий като мъж!
И ако у нас има десни, има либерали, каквито и да са - класик, нео, екстра, нека се покажат, нека отговорят на това предизвикателство. Но както се полага на такъв вид изява - с оръжията на либерализма - словото, убеждението, аргументите, анализа, критиката.
Но не се появява нищо подобно, а само дебилни крясъци - Разпни го! Наритай го! Отрежи му главата! Изгръгни му езика! Тури му чувала! Да излезе някой от тълпите професионални идеолози и да убеди българското общество, че либерализмът не е мръсна дума, че у нас няма такива неща, че българският политик изповядва по-скоро някаква храносмилателно вулгарно-материалистична страст към плюскане и трупане.
Че нашата действителност е срам за идеологията, която донесе на човечеството свобода, светлина, порядък и постижима справедливост. Че в либерализма има много повече социално съчувствие, отколкото при социализма. Че за нашата болка лекарството не е социализъм.
Че социализмът е много по-опасен от всеки вид либерализъм, че още сърбаме неговата попара и още неговите духовни недоносчета ни управляват, че е жалко и нелепо да кръщаваме либерали тези глутници от ненаситни плячкаджии, които не знаят какво е това чест, добро име, нравствени принципи, духовност. Че без тези качества няма либерализъм бил той и нео. Това сигурно все още иска да чуе Волгин, това искаме да чуем и ние от публиката.
С парцал в устата
Вместо това едни жалки подлоги на това нео-хищничество запушват устата на Волгин с мръсното си бельо. Това ли са либералите, господин Волгин?! Борисов, Кунева, незнайните вече лидери на синьото, Близнашки?
Това ли са последователите на Марк Аврелий, Мартин Лутер, Русо, Адам Смит, Джон Лок, Джон Стюарт Мил, цялата плеяда дейци на американската революция?!
Но всички мълчат като некрасовата Волга, която си тече и безмълвно носи страданието на руския народ. И вместо да сведат гузно глави пред поредната българска бруталност, простотия и ганювска дебелащина, пред това погазване на крехката българска демокрация в името на... демокрацията, и да отговорят някак си, да защитят в лицето на колегата си свободата на словото, те ни гощават радостно и с чувство на
самодоволство от добре изпълнен дълг към блатото на българската политическа действителност.
И ето как демократичното ръководство на БНР, загрижено за спокойното и мирно поредно вкарване на народа в кошарата на властта, вместо да го пази от вълците, пред очите на цялата страна, пъха смрадливия административния парцал в устата на един журналист, заслужил единствено слава.
И вместо само да го акламират, и да правят журналистика според възможностите си, свирят на медени кавали забавна музика.
И във времето на интернет и телевизия - предават по радиото мачове, докато овцете се нижат отново на топло и сухо в кошарата на нашенските неграмотни балкански диктаторчета, съпроводени от гръмките метанови фойерверки на българското необездарие.
