Италия е дала много на световното кино и Бернардо Бертолучи е част от това италианско наследство. Гениалният режисьор беше част от онази наистина сериозна вълна на неореализма в киното от Апенините заедно с Федерико Фелини, Микеланджело Антонини и Пиер Паоло Пасолини, които до голяма степен оформят (запомнящата се част от) лицето на европейското кино през втората половина на миналия век.
И това лице представлява сблъсък и съчетание между красивото и скандалното, между нежност и грубост, между великолепието и упадъчното. Бертолучи е майстор на това.
Филмите на Бертолучи ще бъдат запомнени с величието си. От първите му пробиви с "Преди революцията" през абсолютния шедьовър "Последния император" до последния му "Аз и ти".
Това са филми, които те карат да чувстваш, да се потопиш изцяло в историята, а накрая ще те оставят да мислиш след финалните надписи. И именно в това си личи големия режисьор, който знаеше как да покаже реалността и тя да изглежда красиво.
Баща му е поет и филмов критик, а майка му - учителка. Той се научава още от ранните етапи на живота си да цени красивото в изкуството. Търсенето на нови граници е ключов елемент в творбите му.
В неговите филми има поезия и като всяка добра поезия тя е не само красива, но и тежка, болезнена и трудна за преглъщане. За разлика от името на култовия си филм "Конформистът", той никога не се опитва да се слее с тълпата и да й угоди. Затова и с толкова много от филмите си успява да шокира и да остави следа след себе си.
На фона на навлизащите розови и сладникави мотиви в киното, той винаги се старае да е контрапункт и да връща нещата към неореализма, към силната история и към визуалното изживяване. Неговият стремеж е да възроди на екрана автентичността. При него героите са логичен плод на средата около тях, на духа на своето време.
Сам Бертолучи го казва: "Снимам филми само за това, което преживявам в настоящия момент, стараейки се да не се увличам много по философията". Балансът между тези две неща при него е ключов.
Режисьорът открито се заявява като марксист и се опитва да вкара тази революционна нотка във филмите си. Затова и героите му никога не са на мястото си, а са в постоянно търсене на свободата от оковите, в които ги е вкарало самото общество . Те не се чувстват на място и зрителят може да чувства заедно с тях душевните им борби.
В героите си той вкарва и от красотата, и от мрака. Ако някой беше казал, че рецептата за една добра история е да поставиш обикновен герой в необикновена ситуация или необикновен герои в обикновена ситуация, то Бертолучи не следва тази линия.
Неговите герои са необикновени, силни и запомнящи се, а ситуациите, макар и някои от тях част от живота (все пак говорим за неореализъм) сами по себе си са също толкова турбулентни - дали от историческия период, или във вътрешен план.
При много режисьори характерният почерк понякога измества историята, Бертолучи обаче успява да постигне свой собствен баланс, в който визуалните ефекти, специфичните моменти и самата история устанояват една неразривна връзка и специфична хармония.
При него историята е в центъра - винаги интересна, значима и поглъщаща те, а начинът на заснемане (момент за отбелязване на огромния талант на оператора Виторио Стораро, който дълги години работи с Бертолучи), монтажът и цялостната визия подплатяват всичко, давайки не просто завършен вид и цялостност на филмите, но и истинска стойност като изкуство.
И като такова - те скандализират. Дали ще е с "Конформистът", където във време на сериозни политически сривове Бертолучи прави един поклон към недолюбвания на запад от Желязната завеса марксизъм, или ще е откровеността на сексуалните сцени в "Последно танго в Париж". Или връщането към революционния плам с безумно красивия "Мечтатели".
Италианският режисьор не изпитва притеснения. Той е човек, който може да си позволи да вземе за главната роля във филма си никому известна актриса и да я направи звезда, както става с Ева Грийн в "Мечтатели".
Много преди това друг заиграващ се с еротиката и сексуалното негов филм ще бъде забранен в САЩ и Италия за няколко години, но самият той ще продължава да защитава всеки един елемент в него.
За Бертолучи прословутата секс сцена с маслото в "Последно танго в Париж" не е нищо повече от логичен елемент в цялото действие, израз на душата на главния герой - мъж на средна възраст, наскоро изгубил съпругата си и борещ се с демоните си.
Като цяло сексът и еротиката са важен елемент в творчеството, така както са важен елемент в живота на всеки един човек. Именно защото неговите герои са реални и пълнокръвни, сексът е част от тяхната история. Бертолучи обаче успява да го покаже по запомнящ се начин - едновременно реален и красив, ефирен, но и груб. С други думи - един красив скандал за пуританските нрави (особено на Холивуд, колкото и парадоксално да звучи).
