„Педагог не се става, педагог се ражда!", гласи онази стара поговорка. Дали учителката от Пазарджик, накарала третокласници да наплюят съученика си, се е родила педагог, или не е имала други опции, не можем да знаем.
Но можем да заключим, че възпитателните й методи са остарели. И докато много учители са застинали в миналото и остарелите си начини на преподаване, времената се променят, а безкомпромисността към преподавателското съсловие расте. И всичко това зарива авторитета им все по-дълбоко.
През последните години наблюдаваме засилване на интереса към тази професия, но в нея все още не преобладават младите и модерни хора.
Много от учителите, които преподават днес на нашите деца, са преподавали и на нас самите, а понякога дори и на нашите родители. Те идват от друго поколение, расло и възпитавано в един различен режим.
Винаги е имало и вероятно винаги ще има деца, които поставят учителите на ръба на техните нерви и възможности да се справят с поведението им. „Черните овци" на класа не са новост. Всички помним съучениците, които ни пречеха да учим, които ни дърпаха, бутаха, биеха се по коридорите или се подиграваха на „зубрачите". Тогава учителите използваха показалките си, хващаха ни за ухото и ни водеха при директора.
Но докато учителите останаха същите, времената се промениха. Днес методи на възпитание, основани на унижение и незачитане на правата на детето, се изключват като нещо немислимо, а боят се предполага, че отдавна е табу.
С прекаленото вглеждане в правата на децата обаче загубихме баланса и забравихме за авторитета на възпитателя.
Разрушаването на този авторитет е процес, който се случва от много години. Немалка част от днешните деца не познават уважението нито като съществително, нито като глагол. Не ги познаваха и деца от нашето поколение (80-те), но тогава не оспорвахме така свирепо всяко учителско решение. И ако преди уважението към тях беше презумпция във възпитанието, днес тази тема остава малко или много на заден план.
Вързахме прекалено стегнато ръцете и устата на учителите - очакваме и изискваме от тях много на фона на твърде ниското доверие, което им даваме. Всяко учителско решение днес, не само когато то е грешно, става обект на шумни дискусии - дали по телевизиите, по детските площадки или по вайбър групи.
Безкомпромисни сме в изискванията към преподавателите и вероятно имаме известно право - ние им плащане заплатите, а делегираните бюджети ги задължават да преглъщат много негативно отношение и от родители, и от деца.
Докато броят ученици решава училищния бюджет, това ще бъде предпоставка срещу липсата на адекватни реакции на лошото и неуважително поведение. Под лупа ще бъде гледано преместването на всяко проблемно дете, а думата на възпитателя ще бъде заглушена от това, че той е превърнат в търговец, и от думата на онези, които поръчват музиката.
Решат ли да секнат това отношение се надига вълна от недоволство, а жаждата за скандал само добавя още сол в раната на учителския авторитет.
Учителката от Пазарджик не е единствената. Заради неадекватно учителско поведение преди време заговорихме за камери в детски градини, за да следим нон стоп как се държат с децата ни. Въпросът обаче е какво ще видим на камерите, когато отместим поглед от учителите към нашите собствени деца.
Ако така яростно въставахме и към недъзите на системата, вместо само към конкретни казуси, нямаше да стигаме до клас, който плюе по съученика си, или учителка, която крещи по децата.
По-шумно трябва да дискутираме какво ще доведе достатъчно млади и адекватни кадри в образованието, нужни, за да скъсят огромната дистанция между поколенията и различните им потребности.
По-честно трябва да говорим за родителската абдикация от процеса на детското възпитание и образование. Повече внимание трябва да обърнем и на метода на финансиране в училище, който порочно предлага „покупката" на място на детето в училище.
Да, учителката е сгрешила. Но и посланията, които отправяме, са опасни - децата остават с усещането за безнаказаност, родителите - с настройката за саморазправа, а учителите - с тежко чувство за безсилие.
