Никой друг литературен жанр не може да инжектира толкова ударно така нужната ни доза кислород. Да ни зашлеви така разтърсващ ни шамар. Да ни телепортира в пространства, в които законите на физиката не важат. В които липсва злободневието. В които болката и смехът се смесват в зашеметяващ коктейл. Проникват се взаимно и пораждат светлина.
Денят на поезията е. Ден, в който можем да си спомним за всички велики мъртви, които са воювали срещу света с най-великото оръжие: словото. Които са изгаряли в изписаните страници, за да от тях остане пепелта на вечните им книги. Ето, сега някъде там Омир пее песента на отвъдното. Катул целува Лесбия. Данте обхожда своите кръгове. Франсоа Вийон пише балада за душата си, която живее без задник. Уитман зарива ръцете си в небесните стръкчета трева. Рилке пише сонети за Прометей...
Там са и нашите хора. Ботев пак силно люби и мрази. Яворов се бори със своите безсъници. Пенчо Славейков блажено спи край езерото на остров извън времето и пространството. Дебелянов всеки ден се завръща в отвъдния си дом след следобедните си разходки. Гео Милев дори там проповядва новото изкуство. Вапцаров строи заводи от облаци. Константин Павлов и горе е дисидент. Георги Рупчев е потънал в голямата земя и слуша Прокофиев. Христо Фотев диша море, което само мъртвите обича, а живите изхвърля на брега. Валери Петров открива, че на онзи език не са преведени пиесите на Шекспир и се захваща отново с тази къртовска работа.
Под нас стои огромното минало на поезията, но то е живо. Само трябва да извадим някоя книга от рафта и тогава миналото става настояще, а въображаемото – реалност. Поезията може да отвори сетивата ни към други светове, но трябва да сме готови за няколко минути да се оставим да бъдем отнесени там. Да се пуснем от деня, в който така здраво сме се хванали, и да полетим. „Стига с тези глупости”, ще каже някой. „Това е вятър работа!” Но малцината, за които четенето е начин на живот, за които поезията е като въздуха, който дишат, ще му отговорят: „Възможно е!” Това е една от мисиите на поезията – да прави невъзможното възможно, да придава живот на мъртвото, да кара мрака да свети.
Всеки ден е ден на поезията. Достатъчно е да прегърнеш човека до теб. Да напишеш писмо или няколко думи в тефтер. Да рушиш всяка минута стените си и да оставиш света да преминава през теб. Да не се страхуваш от своята уязвимост, а да я превърнеш в манифест срещу деня. Да се изправиш с всичките си бръчки, рани срещу невежеството и да му покажеш среден пръст. Колкото и да те боли. Колкото и да ти е черно понякога. Да създаваш смисъл всеки ден. Напук на всичко!
Във всеки човек живее по един поет, но повечето хора са прекалено забързани, за да го открият. Те винаги нещо гонят. Някакви свои цели, свои смисли. Хвърчат по задачите си и оставят дните да отминават край тях. Потъват в работата си и забравят за прекрасните хора, с които са обградени. А е достатъчно да спреш, да погледнеш някой облак. Дори за миг да чуеш песента на града, в който живееш. Да излезеш извън кожата си, да се погледнеш с очите на някой странник. Да вдъхнеш аромата на сезона, в който живееш. Или със силата на спомена да извикаш някой друг сезон, някоя картина, запечатана в съзнанието ти.
Поезията е спиране на света във време, в което той се върти все по-бързо и ние все по-отчаяно се опитваме да го догоним, а той все ни се изплъзва. Поезията е да затвориш очи и да помечтаеш или да ги отвориш и да наблюдаваш съзнателно това, което се случва около теб. Поезията е да има нещо, което да можеш да сложиш над своето его. И така да видиш, че понякога се държиш като разглезено дете, а друг път – като изкуфял старец.
Нека се оставим на поезията. Да стегнем въображаемите си куфари и да се преселим там за някакви си стотни. Защото както казва Ева Липска в стихотворението си „Поезията” от „Скъпа госпожо Шуберт” (Издателство за поезия ДА, в превод на Вера Деянова):
Скъпа госпожо Шуберт, добре е, че я има още
страната, която е навсякъде и името й е Поезия.
