Аз съм протестиращ.
Един от онези, дето трябва с признание да кажат: "Как' Сийке, аз съм от тях".
Когато делиш един площад и едни цели с едни хора, ти се налага да свикнеш с тях. Да приемеш, че те без теб не могат - и ти без тях също. Че трябва да приемаш хора, които харесват партии, които не понасяш, че трябва да мълчиш за чужди грешки. Че ако ще обвиняваш някого, че не допуска чуждо мнение, ще го правиш, докато пиете бира, ако ще и да се карате, няма да го псуваш в социалните мрежи. Ако се съмняваш в някого, не го правиш публично, особено ако няма как да потвърдиш, каквото там знаеш.
Приемаш и мълчиш за всякакви личностни недостатъци, знаеш, че и ти може да не си прав. Тихо, помежду други протестиращи, коментираш. Трябва ни добро лице за пред хората, не разцепление.
Така е редно. Делим с много хора една обща кауза. Искаме да живеем по-добре. Повечето така казваме. Някои искат само оставка, но това си е тяхна работа. Масата не издържа на всичките дребни и не толкова дребни игрички. Просто е, казваш си, няма да се караме сега. Не е е моментът. И така минават месеци.
Докато един ден на площада няма никого. Всички са си заминали. Всеки се е усъмнил, че нещо може да бъде постигнато. Че усилията, които е хвърлил си заслужават. Че протестите от 7 до 10 вечерта, късното прибиране и ставането в 6, за да отидеш на "кафе пред парламента" са били в очакване на Годо. Че в часовете, през които си защитавал каузата, те изкарват идиот, дори да е героят на Достоевски. Че хората, които също живеят зле, но не са те подкрепили, сега имат възможността да се чувстват по-хитри от теб, че не са се прецакали.
Да питам ли протестиращите? Ще питам.
Защо?
Защо се направи инициативен комитет, който да внесе въпросите на президента за референдум. Какво може да се постигне с един такъв акт?
Предложение за референдум вече е внесено от президента. Това е демократична процедура, а парламентът трябва да каже само ще я бъде ли. Ако каже "да", можем да имаме референдум заедно с европейските избори. Ако каже "не", няма да имаме.
Защо им трябваше на разни "лица на протеста" да подкрепят президента. Не ни ли стигат всичките обвинения за кръгови разправии, които искам да кажа, че не са на място, когато говорим за онова множество по "Цариградско шосе".
Дори да се съберат 500 000 подписа, какво от това? Същите въпроси минават през същото Народно събрание, то взема същото решение няколко месеца по-късно. Няма нормативна разлика дали референдумът е предложен от президента или от инициативен комитет граждани. Значи само говорим.
Вдигаме шум.
Аз не излизах да протестирам, за да може после някакви хора да се упражняват по вдигане на шум. Да не говорим, че поне частично не подкрепям осъществяването на предложените въпроси. Както и не подкрепям да се протестира за размразяването на депутатските заплати.
Как да изляза пред Народното събрание заедно с моите приятели и познати от Ранобудните студенти на протест, който ми се струва безумно глупав. Не е въпросът колко пари получават депутатите, а че не искаме тези хора да ги получават. Оплакваме се, че липсва разумен диалог и излизаме с популистки искания.
И докато едните ранобудни си мечтаят, че ще продължаваме да се събираме, други тръгват с обременените си с нашето име, лица, а трети протестиращи сядат на една маса и се "консолидират", аз не виждам защо да излизам вечер пред Министерски съвет.
Протестът е загубен. Погуби го ината на управляващите, упражненията ни по другост, погуби го желанието на разни хора да го консервират в собствените си персони. Погуби го редицата безсмислени актове, които са далеч от това, за което твърдяхме, че излизаме на улицата.
И не е само инициативният комитет, не е само протестът срещу размразяването на депутатските заплати. Вършенето на безсмислени актове, което за мен е несъвместимо с исканията ни, отказаха хората да протестират. Никой не остана навън.
А проблемите не са разрешени. И по пътя, по който се върви, няма да намерим решението им.
А беше толкова хубаво.
