Има един сигурен начин да откажеш едно нормално дете да чете книги. Когато му втикаш списък със за-дъл-жи-тел-на литература за лятото. В по-горните класове на началното образование списъкът води многострадалното "Под иго" на "патриарха на българската литература" - клише №1, татуирано в мозъците ни, в тези на децата ни и не, не е възможно, но дали и на внуците ни?
С този Вазов и други едни и същи автори бяха пълни моите списъци, на братовчед ми, малко по-малък от мен, чиито читателски дневници пишех и рисувах през летните ваканции - главни герои, второстепенни герои, сюжет, любима мисъл и пр., после на сестра ми, на която помагах, на двете ми деца, сега на племенницата ми... Няма ли да има край задължението да четеш книги?
Наблюдавах мъките на сина ми да проумее "Под игото", което добрата му сестра му четеше на глас вечер. Трябваше заедно да говорим и обясняваме защо едни хора като Бойчо Огнянов не си гледат работата и живота като такъв, ами хукват да се бият и ги убиват, че и други покрай тях.
Това беше преди доста време. Как ще обясните днес как църквата и свещениците са обединявали българите преди едни 150 години, а вие сте водили детето си не повече от два-три пъти. Нека да е малко повече. Редовно - едва ли. Обаче от него ще се иска да напише как "църквата е мощен фактор за обединяване на българския народ през Възраждането" (клише №2).
Как ще обясните задружната и голяма фамилия на чорбаджи Марко и сядането на масата всички заедно в днешните семейства, където има твърде много разведени или самотни родители, или просто баби и дядовци, отглеждащи внуците си, докато майка им и баща им работят в чужбина. А културата на хранене, начинът на живот, възпитанието в много случаи изключват споделянето на храната от всички.
Как ще обясните саможертвата "в името на свободата на отечеството" (клише №3) на едно дете от 21 век, което освен жертви по пътищата, жертви на насилие и други жертви, които изплюят новините по телевизията и види пред блока, в училище или семейството си, друго не познава.
Не е босненче или косоварче, за да знае какво е да се биеш за независимост. За да знае какво е да се пролее кръвта - твоята, на родител, баба, дядо, брат заради тази метафизика. За да може да си обясни в седми клас например репликата на Странджата от "Немили-недраги" - тази Вазова повест много я обичам: "Народ без жертви не е народ". (Ако не я е чуло в Морфовата постановка "Хъшове" в Народния театър от устата на Руси Чанев.)
Значи, преди това може би е добре да сте му показали някое подбалканско градче, вместо да го водите на "Макдоналдс" или да го пращате да играе пред блока/виси пред компютъра. За да има някаква представа все пак как се живее без течаща вода и с външна тоалетна - ако не е виждало селска къща.
Може заедно да потърсите някаква подобна картинка в Интернет, филмче. Да кажете, че и днес по света хиляди, милиони правят това - убиват, измират. Не знам само за примерите - Либия, Сомалия, Афганистан, какво ще дадете.
О, ужас. С този подход сте обречени детето ви съвсем да се изложи и да не може да съчини изречение от сорта: "В романа "Под игото" Иван Вазов рисува патриотичното и революционно израстване на българския народ в навечерието на Априлското въстание".(клише №4)
А имено такива изречения, газирани с фалшив патос и разбира се, дълги и пълни с определен набор от думи високо се ценят и оценяват на тестовете по български език и литература за седмокласници. Колкото по-"нафъстафурчено" (любима моя диалектна дума) е едно такова съждение, толкова по-добре. Не знам дали някое от възпроизвелите го писмено ще е в състояние да го съчини устно.
Някой - министър, експерти, съчинители на учебници, родители, бродещи в Интернет в трескаво издирване на не-много-копирани съчинения, трябва да сложи край на тази лудост, която не води до нищо добро. Най-малко до любов към книгата и четенето.
Да прегледа и изтрие всички онези глупави въпроси от тестовете като например: "С коя дата започва еди-коя си-глава на повестта "Немили-недраги"? А вместо това нека ги попитат как разбират свободата...
Първата книга
Първата книга се помни като първата любов. Моята беше "Капитан Немо", още не ходех на училище. Предишните тънички преди това не се броят, както и вестниците "Работническо дело", които четях - и телефонния указател.
Дядо ми я даде, самият той много я обичаше. Любовта към морето, пътешествията, дълбините и приключенията ме държи като тръпка до ден днешен, а в началото на моите 13 разни избухващи хормони затриха 8-годишната мечта да стана морски капитан.
Ако има някакъв "родов" белег на моите приятели и среда от онова време - 70-те - 80-те -90 години на миналия век, то това са книгите. Светът се процеждаше чрез тях. И ако в този период в един друг свят телевизията и медиите показваха едни по-различни картини, тук доставяха предимно пропаганда. Не и познание за света.
Така че книгите бяха храна за ума, път, бягство, мечти, друг свят, който можеш да си измислиш в замъка от думи, построен от друг.
Чуждестранни списания и плочи, които ти попадаха отвреме навреме, музика, която слушаш по забранените радиостанции или на раздрънкани касетофони "Грундиг" и "Хитачи". Но книгите над всичко. Книгата беше подарък. За рождени дни, тържества, Коледи и Нови години, годишнини...
Пазя си "Морски приказки", дебеличка, с твърди тъмносини корици, подарена ми за една Нова година от родителите ми. Бях на 6, не помня какви бяха другите ми подаръци.
Да са ви подарявали книга скоро? На мен преди доста време - "Изключителните" на рошавия колумнист Малкълм Гладуел. Наскоро го слушах по CNN, когато обясняваше на Фарид Закария какъв шит са рейтингите на университетите, самият той е завършил в Канада.
Но всичко това звучи много старомодно, а ла 20 век, нали. Днес книгата е само една от вратите към този свят. Прекрасна - като вратата на Ищар във Вавилон. Но една. Нека поканим децата си да минат и оттам.
Верно, в 21 век "Наутилус" потъва - и капитан Немо с нея. Но мисля, че в комбинация с някой филм - от документалните на Жак Ив Кусто или игрален - "Подводния свят", пак може да се чете.
