Кинофестивалът в Кан трябва да се посети - поне веднъж. Пищният светски киновъртеж е събитие, което смайва с мащабите си, лъскавата разточителност, блясък и сладкото тщеславие да подишаш един и същ въздух с куп световни звезди.
Повечето от знаменитостите са изключително толерантни към тълпите обожатели, които ги причакват на булевард „Кроазет". То побъркани има навсякъде, но нощуващите пред Двореца на фестивалите в Кан наистина заслужават уважение. И Ръсел Кроу, и Уди Алън, и Никита Михалков любезно им махат, стъпвайки на прословутия червен килим преди галапрожекциите.
А ако си един от 4000-те хиляди журналисти, фестивалът предлага възможността да си измежду първите, които ще видят бъдещите касоразбивачи или просто прекрасни филми, които за съжаление никога няма да достигнат до родните ширини (освен ако борбата с интернет пиратството не завърши с победа на мирния потребител...).
Може би затова са толкова много и непрофесионалистите, киномани (французите ги наричат "синефили"), които препълват Кан всяка година. Хотелите вдигат цените си двойно, но места пак се намират ужасно трудно.
По мащаби Кан е сравним с неголям български град - нормално населението му е 70 000, а по време на кинофестивала нараства тройно и минава 200 000. Всичко това ни съобщава любезният кмет на града, но и аз самата виждам в нашия хотел многобройните синефили, пристигнали от цял свят, които всяка сутрин изскачат от хотела в посока Двореца, за да не изпуснат първата прожекция - тя е от 8:00 часа сутринта, в 23:00 вечерта е последната. Така до вечерта най-усърдните от тях са изгледали по 5 филма на ден.
Запознавам се с Никол - учителка от Марсилия, която десетки години не е пропуснала издание на фестивала. Никол се движи с бастун, отложила е някакви инжекции и лечение, за да не изпусне 63-ия Кански фестивал. И не спира да се усмихва...
Е, това е - усмивката, което стъписва посетителите като мен, идващи откъмто нашия балкански двор... Невъзможно е да се разминеш с някого без да ти се усмихне, дори в асаньора... Защо бе хора, вие нямате ли си проблеми, не се ли разболявате? Защо сте толкова радостни, и какво е това жизнерадостно "Бон Ж-у-у-у-р!" на всеки срещнат, а? Така си мисля някъде докъм третия ден, когато се усещам, че неволно устните ми започват да се усмихват и лицето ми грейва по абсолютно същия начин.
Точно на третия ден след завръщането ми в България същата тази усмивка плааавно се събра и лекичко си отиде. Пробвах да кимам и се усмихвам по същия начин - не става. Никой не отвръща...
Затова трезво и сериозно ще заостря вниманиета на любознателните към филмите, за които ще се говори след Кан 2010. И ако може, да не се пропускат...
"Чичо Бунми, който можеше да си спомни своите минали животи"
На първо място - венценосецът..."Златната палма" отиде при тайландския режисьор, на когото някои все пак успяха да произнесат името - Апичатпонг Вирасетакул. Филмът съответства на най-новите тенденции в световното кино и мистификациите на чичо Бунми и неговите реинкарнации в духа на древните тайландски традиции са наистина завладяващи.
Самият режисьор си призна, че не вярва особено в преселението на душите и прочие привидения, но просто предава поезията в историята на своя народ и амосферата по местата, в които е израснал - Северен Тайланд, където и досега са твърде разпространени подобни вярвания.
Лентата е едновременно авангардна и художествена, гледа се леко, но изисква едно особено настроение на душата, което май е трудно постижимо у нас. Красив, медитативен и една идея скучен, ако не си на същата вълна. Филм за ценители...
"Робин Худ"
Първият от трите филма извън конкурсната програма, които не бива да се пропускат. Това е нов прочит на увлекателната легенда за милосърдния разбойник Робин Худ и възлюблената му Мариана, съответно изиграни от Ръсел Кроу и Кейт Бланшет. Е, какво като живеем в 21 век, нямаме ли нужда от красиви приказки?
Прекрасна героика и пореден успех на талантливия британец Ридли Скот, който не успя да дойде в Кан след прекарана операция. Насладата в киносалона е гарантирана от впечатляващите масови сцени, исторически картини, лек наивизъм и чудесната игра на главните герои.
Ах, Ръсел, какво като си на 45...!
"Ти ще срещнеш висок непознат брюнет"
Изящен, странен и пропит с така характерния му черен хумор е последният филм на Уди Алън. Би трябвало да го наречем комедия и със сигурност някои ще го възприемат просто като такъв. А не е...
Събитията във филма, започващ с цитат на Шекспир за безсмислието на живота, се развиват в съвременен Лондон. Главните герои са напълно разочаровани от себе си и правят опити да започнат живота си начисто, от нулата. Май на някои от тях се удава...
Всъщност не е смешно, макар че много пъти се засмиваш, докато го гледаш. Актьорите са блестящи - Антъни Хопкинс, Наоми Уотс, Антонио Бандерас, Джош Бролин.
Общо взето, Алън е скептично настроен към опитите на своите персонажи да се променят. На пресконференцията преди прожекцията той уморено призна: "Няма никакво преимущество в стареенето. Аз съм вече на 74 години и не станах по-умен. Има само един път да постигнеш щастие - да си говориш красиви лъжи и да мамиш самия себе си".
Песимистичен филм - може да се гледа, ако не се страхуваш от остаряването и смъртта. И същевременно - адски забавен. Това го може само Уди Алън.
"Уолстрийт: парите никога не спят"
Новият филм, който Оливър Стоун показа в Кан е продължение на класическия "Уолстрийт" отпреди 23 години. И отново с Майкъл Дъглас в главната роля, която вече му донесе „Оскар" през 1988-ма. Неговият герой - финансистът Гордън Геко излиза на свобода след 12 години в затвора.
Изгубил е всичко, жена му и синът му са починали, а единствената му дъщеря не желае да го вижда. Оп, светъл лъч - появява се годеникът на дъщерята, младото и преуспяващо юпи Джейкъб и още един шанс за Геко да се върне в играта, макар времето да е друго - световната финансова криза.
Филм, който се гледа с удоволствие, а в съзнанието остава ключовата фраза на главния герой:"Ей, докато аз седях в затвора, всичко това, за което ме осъдиха, е станало легален бизнес!".
"На турне"
Забавен и безхитростен е филмът на френския режисьор и актьор Матийо Амалрик. Лентата за обиколката на американска трупа стриптизьорки из Франция спечели наградата за режисура и балансира везните на сериозното и лековатото в изкуството. Колкото да не забравим, че все пак изкуството е и развлечение. Критиците в Кан не го приеха, масата го аплодира шумно и весело, а петте актриси в него се превърнаха в една от главните сензации по улиците на Кан.
Главният герой, изигран от самия Амалрик, се завръща във Франция от САЩ, където е избягал заради дългове, водейки със себе си шоу трупа от американки, не особено красиви и в никакъв случай не и секс символи.
Филмът идейно защитава тезата, че творчеството винаги е творчество, даже и ако става дума за не особено висок жанр като кабаретния стриптийз. Френската публика обожава Матийо Амалрик, ето че сега и журито на фестивала в Кан се присъедини към нея.
"На турне" печели със своята искреност и съчувствието към застарелите актриси и търсещия себе си продуцент, което събужда у по-чувствителните зрители. Ще ви напомни на "Ах, този джаз" и Боб Фос. Приятно гледане, когато и ако дойде в Бъгария.
"Филм социализъм"
Филм, предизвикателство за левите и не само леви интелектуалци, показа прочутият Жан-Люк Годар. "Негова величество" не благоволи да се появи лично в Кан, но изпрати своя философски манифест, заснет в постдокументален маниер с цифрова камера.
Френският кинокласик представя своя поглед към всички световни проблеми наведнъж и на два езика. Английските субтитри обаче не са дословен превод, а концептуални текстове, извадени от общите диалози.
Философският колаж от цитати на Дерида, Жан-Пол Сартр, Маркс, Бергсон обаче е практически неразбираем за невладеещите френски език. Самата картина също възпроизвежда принципа на колажа - авторският материал на Годар се преплита с фрагменти от хроники и кинокласики като "Броненосецът Потьомкин".
"Идеите ни разделят, а мечтите ни сближават", утвърждава Годар във "Филм Социализъм". Дълбоко се съмнявам, че този филм ще намери своята аудитория в България. Но може пък да не съм права...
И накрая, най-важното, което трябва да напомня на стягащите куфара за следвщия кинофестивал в Кан, е да не си забравят официалните дрехи. През май след 18 часа е рядкост да се види мъж без папийонка на „Кроазет", всички фотографи са в смокинги, а заради липсата на вечерна рокля без малко щях да пропусна официалната церемония за закриването на кинофестивала в „Гран Люмиер".
"Ноблес оближ" („Благородството задължава"), както обичат да казват французите...
