Не, няма да ви разказвам за поредната рекламна кампания, показваща ново приложение на "Социалните мрежи". Ще ви ракажа за нещо, в което Интернет почти няма пръст, поне не директно, но начинът, по който се случва, те кара да се замислиш щеше ли да е възможно преди ерата на Интернет.
Бирмингамската оперна компания (Birmingham Opera Company) създаде една модернистична постановка на "Отело", която се излъчи по BBC на 19 февруари и привлече вниманието ми. Чували сме за необичайни театрални представления, за "лабораторните" експерименти на Гротовски например - за влизането на публиката в изпълнението или на представлението сред публиката, както и да го наречем.
Операта обаче винаги е била по-консервативна форма на изкуство и експериментите - освен по-малко, и рядко са стигали до ушите и очите на широката публика. Сега Бирмингамската оперна компания, (поне според мен), премина успешно тази бариера.
Като човек, не особено интересуващ се от опера, аз, разбира се, научавам за всичко това година след като се случва - премиерните представления са през декември 2009. Винаги съм бил малко скептичен към операта, мога да я възприема като нещо за слушане, но като представление - поне аз винаги съм имал проблем с нея.
Не е толкова липсата на действие, колкото очакването на човек извън тоя "занаят" едно представление или да е интензивна музика, или ако ще има сценарий да го разбере от това, което гледа. Още от дете оцених смисъла във възникването на оперетата - за по-прости хора като мен, които не могат да възприемат операта нормално. Не е да не обичам опера, слушам дори, понякога и по улицата, но да гледам!?
За представлението
Когато видях на екрана мъже в униформа на командоси, каквито човек е свикнал да вижда по телевизията в репортажите за Афганистан или Ирак, да пеят сред тълпа, насядала върху някаква червена настилка в огромно хале в първия момент си помислих, че е поредният английски майтап. Човек може да очаква от британците да се подиграят с всичко в края на краищата.
След пет минути обаче - въпреки сценките на боричкащи се войници, жени с бурки и хора, дъвчещи дъвка, гледащи ту натам, ту насам, почнах да усещам, че е насериозно и най-странното е, че не поисках да превключа на нещо друго. Очевидно бях заварен напълно неподготвен, така и не разбрах до края на представлението кой е само публика и кой участва... От това, което прочетох после, разбрах, че граница може би дори няма.
Странното в цялото това представление е, че то съчетава професионални изпълнители в главните роли, оркестъра, диригента, но включва около 250 души от най-различни националности, вероизповедания, възрасти и социални слоеве от региона. Те участват в репетиции няколко месеца по ред.
Освен тях, разбира се, има и безброен екип, отговорен за спомагателни и логистични операции. Цялото начинание е всъщност мащабен проект, особено за компания, която, както всички други в оперния бизнес днес, не е в най-добро финансово състояние. Спонсорство, доброволно участие - това са средствата, осигурили живот на това странно на пръв поглед, но всъщност доста интересно събитие.
За сцена се използва изоставената сграда на каучукува фабрика (Арджайл уоркс - Argyle Works). "Сцената" е огромно пространство, застлано с червен килим (може би не точно килим) с размери, по-големи от Ковънт гардън и Ла Скала взети заедно. Оркестърът от около 50 души е поставен на метална платформа, висока няколко метра над публиката, построена от един от спонсорите. Извън сцената е разчистено още пространство, където публиката, заедно с част от участниците, бива изведена в антракта.
Публиката е предупредена, че трябва да бъде без обувки и на всички са раздадени чорапи и една ръкавица. Част от състава всъщност седи сред публиката, за да може неформално да се организира движение и действие, когато е необходимо за самия спектакъл, за което се оказва и нужна ръкавицата. Декори няма, ако не броим като такива металните скелета и пътечки, които не знам дали просто са останали от времето, когато заводът е функционирал, или са направени сега. Може би и двете.
Изпълнението включва и танци, изпълнявани сред публиката, но за разлика от класическите постановки тук свободно се включват акробатични елменти и хореография, която на моменти ти се струва като че ли извадена от Шао-Лин. За подобно впечатление спомагат и белите широки дрехи, които обаче далеч не са кимоно или някаква друга източна дреха! Не!
В антракта на сцената се разиграва сценка с хора в билогични костюми и противогази, които пръскат с инструменти за обезпаразитяване, търкат с четки, носят кофи, част от тях се оказват именно танцьорите, но това се разбира по-късно.
Участието на местни хора в подготовката и изпълнението, вклюването на публиката не като статист в тъмното придават на събитието връзка с обществото, каквато нито едно класическо изпълнение не би могло да има. Една част са директно въвлечени в репетиции, но и тези, които само са дошли на представление, не могат да останат безучастни. Те се превръщат, волно или неволно, в част от спектакъла, водени от останалите на моменти като част от по-масовите сцени.
Няма да ви разказвам повече за нещо, което трябва поне да се види и най-добре преживее, освен че би изглеждало смешно като преразказ, аз нямам и необходимата обща оперна култура, за да изтълкувам всичко. Все пак именно осъзнатата ми несъпричастност с операта ме накара да се захласна и после и да разкажа за нещо, което и да видим някога у нас няма да има този размах.
Виновниците за всичко това са: директор на постановката е Грахам Вик (Graham Vick) оперен директор известен и в Европа и в Америка вече две десетилетия с работата си в класически постановки. В главната роля на Отело е Роналд Сам (Ronald Samm) и според твърденията е първият тъмнокож изпълнител на тази роля в професионално изпълнение във Великобритания. Дизайнер на декора е наскоро завършилият "Сейнт Мартин" Самал Блак. Ролите на Яго и Дездемона се изпълняват съответно от Кийл Уотсън и Стефани Корли.
Социална опера?
Причината да се впечатля е именно, че операта не е моето изкуство, сигурно съм ходил на десетки постановки, но след фазата "я да видим какво е това", причините са били всякакви, но не и личното ми желание. Все пак дори и на телевизионния екран тази постановка ме накара да поискам да усетя нещо такова лично и не го казвам от снобария, а защото ми хареса съвсем искрено.
Елементите на класически сценарий и оперно пеене, съчетани с хореография, декор и други елементи от съвремения свят естествено свързват човешката същност, поставена в различни епохи, без да те карат да се питаш "кога се случва това".
Какви намеци за човешки проблеми ще намериш в случващото се е сигурно доста субективно, но и организаторите са се постарали да поставят от всяка култура по нещо, та погледът ти да се спира на най-различни лица и облекла и фантазията ти да работи.
Всъщност това, което най-много ме привлече, е това, че да изпуснеш нишката, сценария в случая се оказва дори интересно - започваш да виждаш в ставащото неща, които сигурно нито авторът на оригиналното произведение от 16-и век, нито организаторите са поставили съзнателно.
Предполагам, че за участващите от околността, а и за публиката внушението и преживяването са още по-разнообразни и дълбоки. Щом дори на екрана за мен класическа човешка драма, родена от ревност и жажда за отмъщение, се разнесе във времето, за тях всичко е било далеч по-ангажиращо и разтърсващо.
Не съм предполагал, че в нашето забързано съвремие може да се постигне такова нещо, но ето че не се оказах прав. Подобно на други явления от последните години се оказва, че може да ангажираш хората в съвместно преживяване на чувства и емоции, които обикновено са нещо лично, но винаги засягат съдбите на други.
Както споменават коментаторите, това е и особено актуално за региона с мултикултурните му проблеми, съмнения и недоверие. Не можеш да не се зачудиш как променя едно такова събитие начина, по който хората гледат един на друг, получили шанс да видят дребните си големи проблеми в перспектива.
Като аргумент за горното бих посочил седемте представления през декември 2009, ангажирали в преживяването хиляди и последвалата популяризация. Човек не би очаквал от една опера линкове към социални мрежи за дадено представление, но в случая не е така!
Не само това обаче ме кара да виждам паралел. С подобни "експерименти" изкуството, възникнало в началото като забавление за малцина, преминало през нещо като масовост (по мащабите на времето) и еквивалент на нашето кино да речем, стига днес не само до нов израз, но и до нов вид връзка с публиката и всъщност започва да премахва самото понятие публика, за да ни включи в създаването си.
Колко странно и снобски "авангардно" би ни изглеждало такова представление да кажем преди 30 години? Можете ли да си представите дори за миг хората да приемат всичко не като полунасилена културна показност, а като тяхно преживяване, за което са готови да загубят спокойствието си не за фукане пред съседите, а за да ги ангажират в споделяне на ставащото.
Бирмингамската оперна компания има вече традиция в подобни ... не знам коя е най-добрата дума, може би организация на събития, за мен беше чист късмет да забележа, макар и късно, и не мога да не си задавам въпроси за нашата българска култура - за начините, по които ангажира и приобщава, за това коя култура успява и как.
Въз основа на какви човешки страсти ни впримчва в себе си и как показани - отстрани и отвътре, за да ги осмислим, или ни въвлича чрез сляпо преследване на слабостите ни в живот и светоглед, от който нищо особено няма да получим, но пък ще му продадем душите си...
