Никой не може да отрече, че времената са трудни.
Тази седмица Ирландия стана втората страна от еврозоната за шест месеца, която ще получи спасителна финансова помощ от Международния валутен фонд и ЕС.
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) предрече забавяне на икономическото възстановяване през 2011 г., с повече вълнения в бъдеще, ако "глобалният дисбаланс" и високите нива на държавен дълг не бъдат овладяни.
Как кръжат чакалите
Докато валутните спекуланти кръжат в търсене на лесни жертви, западните държави бързат да си наложат самоопределени "мерки за икономии". Никой не иска да бъде следващият образец за лошо икономическо управление. Нека стиснем палци и се молим на боговете да избегнем късмета на ирландците.
Изкушението за националните правителства да изпаднат в паника и да заложат на максимални икономии е огромно. Но инстинктът е погрешен и вредно регресивен. Дори понятията за икономии, които съдържат обертонове на наказание и аскетизъм, е болезнено погрешен.
А болката се изпитва преди всичко и най-вече от публичния сектор - където ограничаването на разходите е изключително често, а загубата на работни места расте - както и при най-бедните членове на обществото.
Себебичуването е погрешно
Най-добрите услуги изчезват и най-лишените от добри условия за живот общности са оставени без каквато и да е подкрепа. Икономиите в суровата, аскетичната им разновидност произлизат от гръцкия глагол "пресушавам". Строгост и горчивина. Себебичуването е обичайно за този подход.
Поне донякъде част от този нов аскетизъм е форма на идеологическо отмъщение. Великобритания е поразителен пример за това. Британският финансов министър Джордж Осбърн не спря да сияе в усмивки, достигащи чак до дипломатическото му куфарче, докато представяше плановете за намаляване на британския дефицит до нулеви стойности за срок от пет години. В крайна сметка, той заемаше в този момент висшата морална позиция.
Насоченият обвинително пръст беше очевидно в посока на неговите предшественици, които са били "прахосници" по отношение на националните ресурси и са изградили "свръхнадут" публичен сектор. Това е изкусителна и удобна теза. Но също така я е фундаментално неточна - и е много вредна основа за икономическо обновление.
Първата жертва в партийните войни
Първата жертва в партийните войни е чувството за перспектива. Въпреки всичките си провали, едно от най-значимите постижения на Гордън Браун като финансов министър в периода 1997 - 2007 г. беше понижаването на националния дълг под 40% от брутния вътрешен продукт - и удържането му на това ниво за най-дълъг период в британската история след Първата световна война. Поне докато не връхлетя кризата - след което настъпи адът.
Разходите да публичния сектор, които бяха относително стабилни в продължение на десетилетия, скочиха от 40 на сто до 50 на сто от БВП. Публичният дефицит доближи 12% от БВП и държавният дълг е на път да се удвои - всичко това само за няколко кратки години.
Насред идеологическото кръвопускане, архитектурата на кризата беше удобно забравена. Това не беше криза, породена от необуздан социализъм, а от свободен капитализъм. Това, което се срина, не беше вътрешната жизнеспособност на социалната икономика, а структурната цялост на капиталовите пазари.
Да инвестираме смислено в бъдещето, но...
А най-много страда от това нашата способност да инвестираме смислено в бъдещето. Когато се говори само за намаляване на разходите, самото споменаване на инвестиции в публично благосъстояние се възприема като еретично изказване. А един от най-жизненоважните принципи на икономиката - че бъдещото ни благосъстояние зависи от услугите, обезпечени от капиталови активи - е оставен да се носи по вятъра.
За кратък момент в началото на 2009 г., политическата реторика около финансовото стимулиране мъчително се въртеше около необходимостта да се инвестира в преход - преход настрана от произвеждащата високи количества въглерод, базирана на изкопаеми горива икономика - към стабилно, зелено общество. Пропуснахме шанса да приемем насериозно тази възможност.
Това, което не можем да си позволим да сторим сега, е да изтрием от разума си уроците от глобалния финансов срив - в желанието си да избегнем посещение от МВФ. Всъщност ние сами би трябвало да посетим МВФ.
Глобална институция, която се провали в това да защитава глобалния капитализъм от самия себе си, не е подходяща вече за тази цел. Налагането на крайна икономия и аскетизъм като средство за възраждане на бизнеса както обикновено е отмряла стратегия.
Ако институционната реформа е задължителна за този момент, то трансформацията на МВФ може и да не е лоша стартова точка. Но отвъд тази реформа, накъде би трябвало да се обърнем за вдъхновение и обновление?
Именно тук се намесва въздържанието като принцип.
Аскетизмът е изцяло свързан с орязването на публичния сектор в опит да бъде даден нов живот на частния сектор.
Въздържаността е свързана с изместването на вниманието - и доходите - настрана от нервното потребление, към дългосрочно спестяване. Отново се харчи по-малко, наистина, но пък се инвестира повече - както в публичната, така и в частната сфера. И в бързането си да възстановим пак финансовите пазари, е необходимо да направим достатъчно дълга пауза, за да ги направим подходящи за тази цел.
Отговорното инвестиране в социални и екологични активи е основен критерий за промяната. Създаването на гъвкави средства за насочване на публичните и частни спестявания към дългосрочни инвестиции в нисковъглеродни технологии и инфраструктура, в продуктивност на ресурсите, в социални блага и обществени пространства, в земя, води и услуги на екосистеми - това би трябвало да е крайъгълният камък за икономическото обновление.
Правителствата, които напътстват новия преход
Правителствата трябва да напътстват и ръководят този преход. Моментът не е подходящ да разграждаме държавата. По всякакви начини е добре да обсъждаме отново границите между частния и публичния сектор.
Да изследваме нови модели на собственост и предприемачество.
Да подлагаме на съмнение ролята на производителността и значението на благосъстоянието.
Да се върнем към концепцията и функцията на публичните блага. Но нека все пак оставим налице достатъчно управление, за да има разумен шанс за нов просперитет.
Въздържаността като принцип идва от латинския. Там думата означава да се принася плод. Тя говори за способността за разцвет, не чрез неотстъпчиво материално разточителство, но чрез необходимо внимание към сезоните, циклите и процесите на узряване.
Сдържаността и аскетизмът ни поставят в безплоден свят, лишен от смисъл, лишен от надежда. Въздържаността ни предлага начин да завладеем наново бъдещето.
