Жорж Ганчев Positive

За Жорж Ганчев животът се движи в 45-оборотите на винилова плоча, като в добрия стар 20-и век. Има от всичко - идеали, романтика, реалити, джентълменски късмет, екшън... Пътува, прибира се в България, занимава се с къщата си в Резово, прескача до ЕлЕй. Не съм го виждала от два парламента време, но е все така гръмогласен и все така не по български жизнерадостен. Не знам дали е от южняшкия му темперамент - родом е от Пловдив, или от факта, че доста е поскитал и живял из света, което адски олекотява общуването.

Уау! възкликва, размахвайки ръце, когато ми обяснява как български хлапета, всъщност първо поколение американци, се учат да говорят български и им трябват учебници. Все се чудя вярва ли си наистина в това, което прави... Очевидно обаче сам си зарежда батериите с добро настроение.

Разговорът ни върви на фона на класическа музика, докато пристигат актьорите, които ще четат сценария му за филма за спасението на българските евреи "Да живееш или да умреш". "Първоначално мислехме да е с чуждестранни актьори, но след това си казах: Не, българи до един ще играят. Ролята на митрополит Кирил ще е за Юлиян Вергов". (Митрополит Кирил е човекът, който през 1943-а заявява на властите, че ще легне под влака, ако натоварят във вагоните подготвените за депортиране пловдивски евреи. И така ги спасява. Бел.а.)

В края на сценария има посвещение: На приятелката ми от детинство Клери Хананел.

"Отказахме да вземаме еврейски пари, защото един мой приятел - вицепрезидент на Световния еврейски комитет в Ню Йорк - Самюъл Крийг, казва, брат ми, не пипайте еврейски пари, пак ние ще станем героите, а вие ще сте мимансът, а сте спасили 50 000 души..."

Повратната точка

...за мен е 2001-а - аз съм единственият човек, който разбра, че трябва да дадем щафетата на младите хора и след президентските избори 2001 се оттеглих и позволих на младите политици в България да тръгнат по по-оригинална, нова, и тогава се молех богу, по-успешна посока.

Никой друг не последва примера ми. Аз дадох 100 000 гласа на лицето Георги Седефчов Първанов, който ме излъга за посланик в Лондон. Щях да бъда много полезен - това е моята втора родина. (Жорж напуска България, когато няма и 25 години, тъй като се жени за англичанка, живее в Лондон, където завършва Британската академия по фехтовка, по-късно е треньор на Лондонския клуб по фехтовка през 1968-1973 г., треньор на олимпийския отбор по фехтовка на Великобритания (1968 г. и 1972 г.). През 1970-а и 1974 г. е световен шампион по фехтовка при професионалистите. Бел.а.)

Предложих малко след това да бъда амбасадор със специални правомощия за англоговорящия свят. Шуши и аз отидохме и с мои пари организирахме там диаспорите, използвах връзките си - като почнем от Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Великобритания, Ирландия, Канада и Съединените щати.

В Лос Анджелис вече има три църкви, направихме и нов културен център - завършен, говорим си за неделни училища, докарахме вече БНТ и още две български телевизии стигат до Западния бряг, 4 вестника и още два в Чикаго. И въпреки това този, на когото дадох 100 000 гласа, не ме прие...

А помня как той и Румен Петков три дни ме молиха тогава. Е, направиха ли нещо за България, когато ме лъгаха... Сега Първанов обвинява, че били ограбили всичко, че били пропуснати години, а той къде беше в тези два мандата?

Откритието

...е негативно - тоталното опростачване в България. Никога не съм предполагал, че ще стигне такова низко дъно.

Никога не съм вярвал, че хората ще се намразят съсед съседа, че хората няма да вярват вече в нищо, че младите ще избягат в чужбина - става въпрос за един милион и триста хиляди млади хора с диплома, може би 5% от тях ще се върнат.

Никога не съм вярвал, че нашата генетична банка може да се изпразни целево за толкова къс период в историческия живот на една нация и една държава.

И най-вече една трансформация на медийното пространство, където културата вече е толкова загубила себе си и толкова озверително опростяла! Вкарват се такива девет курвенска канала с някакви баядерки, с мръсни текстове, които 12-годишни момичета - бъдещи български майки, седят по стадионите и пеят, това е страховито за мен.

Един учиндолец е поставен в една от най-богатите телевизии, да разбива тая култура с някаква чалга, като първи херолд да препитва бъдещи президенти. Да се стигне до някакво толкова ниско калташко ниво в държава на 1400 години, един народ, оцелял през такива битки и световни катаклизми, устойчив като водата и изведнъж да му туриш сатъра по такъв абсурден начин - това е недопустимо.

За голяма жалост, когато отивам вече на театър, ми става адски тъжно. Спомням си 1958-а, Народния театър, постановката на Артур Милър - "Смъртта на търговския пътник" - на какво ниво беше поставена тая пиеса. Сега отиваме в най-добрите театри и виждаме читалищно ниво. Пълен апокалипсис.

А един шеф от Народния ми говори като Васисуалий Лоханкин, в петостъпен ямб по Илф и Петров за някаква "Хъшове" по Вазов. Но Вазов там няма. Има някаква лимонада, с крещящи хора, тичащи в някакви посоки, това ли е българският театър?

Асен Миланов през 1958-а в ролята на Уили Ломан е по-добър от моя приятел Дъстин Хофман на Бродуей. Никога няма да го забравя. Не мога да забравя един Йордан Матов и Гецов в "Прокурорът", при това на червен драматург - Георги Джагаров, поставяна и в Лондон от мои приятели.

Тука вече няма червени и сини, няма режими, има изкуство, национално отговорна драматургия, подем и обединение на изкуството и духа в една кауза на група хора, наречени българи.

Ще си отида от тоя свят с отворени очи, като български патриот - че съм позволил това опростачване да се случи.

Явлението

...е геният на нашия народ в дребния, средния и семейния бизнес. Въпреки невероятните грабежи, въпреки невероятното целево разбиване на една държава, която имаше мелиорирано, механизирано земеделие...

Вместо да им дадеш ценни книжа и да ги направиш собственици, ти ги правиш просяци, хора, които в  пенсионна възраст, която в България е унизителна, имат два избора - да умрат или да бъдат издържани от децата си. А ако децата им нямат средства? Тогава става още по-лошо. Защото държавата е в пълна абдикация от култура, спорт, образование, здравеопазване...

И какво виждаме? Апокалипсисът на хора, които освен себе си, не искат да познават нищо друго, а често мразят и Другото, и хвърлят боклука през балкона. И чакат някой да ги спаси.

Те не знаят, че Мойсей или който и да било спасител, няма да ги спаси - само те самите могат да го направят. При това - само в посоката на закона, където всеки - според възможностите си и приноса си към обществото, ще има право на блага.

В момента живеем в пълна еуфория, че все още имаме шанс, ама не знаем как. Ами вижте цифрите в ООН - 1.3 промила на хиляда е раждаемостта, 2.6 - оцеляването на генетичния фонд на нацията. Българинът е имал по 6-7 деца в семейство, сега какво става - оставяме на ромите да правят деца и да ги продават в Гърция и някъде другаде.

А в тая еуфория - били сме подкрепяли Турция да влезе в Европейския съюз?! Ами не знае ли българинът, че тия от Анадола ще дойдат в България чрез тоя хаос, в който чрез един човек като Ахмед Демир Доган са закупили огромни части от земята ни, без да имат никакво право.

Не знаят ли тези хора - липса на патриотизъм ли е, на национална отговорност ли е, липса на образованост или на инстинкт на самосъхранение...

Личността

...е българската жена. България има толкова прекрасни жени с такъв талант във всички области и професии. Млади жени, десет пъти по-умни от разни западнячки. Страхотно съм респектиран от такива успели хора, във всички професии ги имаме, хора, които от нищо правят нещо.

Но това, което ми прави впечатление сега, е, че в България никой вече не уважава личността - по старата селска логика: "Тоя ли бе, кой е тоя бе, нали вчера бех със сестра му?! Мани го тоя!" Какво се случи с нас, с хора, които живеехме в хармония със съседа си, толерантни и към други етноси...

Това е вече страховито, неприемливо, недопустимо.

Не искам да говоря за политици, те са кът - и повечето вече са износени. Молех се богу младата генерация да поеме щафетата.

Все пак сме имали национално отговорни хора, насочени към една модерна демокрация. И изведнъж България се връща на точка нула, обичайки си батюшката, диктатора отново, един човек, който да ги "оправи" - или "избави". Това вече не е наивност, това е уникална глупост или харакири.

Оттук нататък не може чрез обвинения един другиму да постигнем сериозен резултат. Трябва да имаме уважение и възхищение от успехите на другия, толерантност към наистина кадърните хора, да се примирим, че са по-умни от нас, да им кажем с вас сме, гордеем се, даваме ви рамо, дерзайте, бон шанс. Това е начинът - друг начин няма! Това ще е истинска подкрепа за водачи, на които бог им е дал тоя талант, те се раждат.

Тези хора променят света.

Аз съм посветил цели 20 години от съзнателния си живот за една кауза... Не съм спрял, председател съм на Национално патриотично обединение и им казвам - не се моткайте в политиката, тя в момента не заслужава разединение, а обединение в името на една пробългарска цел, от която всички етноси в България ще имат полза.

Само един обединен народ, който произвежда, който има износ, който праща младите си да учат в чужбина, но да се връщат и инжектират целия си интелектуален потенциал и амалгамирани знания, опит и сили в една кауза! Ами така са правили в края на 19-и век началото на 20-и век нашите прадеди.

Ами аз живея още с такава идея - карам 72-ата си година и не мога да абдикирам от нея, такава идея е доживот.

Творбата

...е "Набуко" - постановката на националната ни опера. Не вярвах, че ще слушам всички сопрани, които съм гледал по света, а аз ходя на опера редовно. Направи ми впечатление, че българската публика - повечето от тях хора, живеещи труден живот, имащи много малко пари, и въпреки това хора, които държат на своята култура, петнайсет минути ръкопляскаха на крака. Това е нещо велико. И на човек му се връща самочувствието, когато види нещо подобно.

Заведохме американския посланик Джеймс Уорлик на "Лакме" (също постановка на Софийската опера - бел. а.), в парка на Военната академия, на специална сцена. И тези певци и балет се справиха блестящо. При това не в зала, а навън, където няма акустика. Велико!

Българското оперно изкуство е велико. Моят приятел приятел Бойко Цветанов, тенор, е 15 години в операта в Цюрих номер едно. Четири сопрана имаме във Виенската опера - това е традицията, поставена от Люба Велич и Тодор Мазаров (легенди в оперното ни изкуство, Мазаров е сравняван с Карузо, пели на сцената на Щаатсопер - бел.а.). Да не продължавам, списъкът е дълъг... А цветът на една нация са образованите хора.

Незабравимото

...никога няма да забравя как нашият народ предъвка свободата.

Помня, когато ние, които дойдохме от чужбина, и други българи тук, през 1989-а държахме речи в Южния парк, Любо Собаджиев* и аз, как учредихме СДС първите двайсет души.

Никога няма да забравя как повярвахме, че ще имаме дребен и среден бизнес, средна класа, как тръгнахме, светът ни обърна внимание. И как в последните десет години именно на това ново хилядолетие хората предадоха тази идея. Хората вече не вярват на тази идея, хората не вярват и в себе си - и в никой. Това за мен е най-голямата изненада, най-студеният душ.

Не мога да повярвам, че сме абдикирали от себе си. Пътувам по цяла България, живея в село Владая, знам как се променят хората и какво мислят. Ходя и говоря и какво, мислите, виждам - освен жена, добитък, приятелчета, сбирки, нищо друго не интересува повечето хора. Този подем, който създадохме в ония години, вече го няма - а той беше живителен и спасителен.

Събитието

... Мисля, че сега България върви към полицейска държава и с право, тъй като нашият народ позволи на управниците си да прекрачат всякакви граници. Тия заменки, новобогаташки изхвърляния - имоти, лъскави коли, накараха обикновения човек да каже: Баста, вече не вярвам в нищо.

Това е фаталистично - безверието.

*Любомир Собаджиев - един от създателите на СДС, седем години е бил политически затворник в Пазарджик и Стара Загора. Той бе сред създателите на Съюза на демократичните сили през 1989 г., председател на Движение "Гражданска инициатива", създател на клуб "273". Бунтарят по душа. Почина на 58 години на 29 юли 2002 г.